Пътешествие из Тамил Наду 6 – Аруначалесуара и Тиручирапали (Тричи)

Аруначалесуара и Тиручирапали (Тричи)

Това е продължението на Сенджей и Тируванамалай

Да ти кажа причината да осъмна (или по-скоро да замръкна снощи) в скучния индийски град Тируванамалай е легендарния храм Аруначалесуара (Arunachaleswara) или в превод Храмът на Вечния Изгрев. Бях чел някъде, че откакто бил изграден до изгасналия вулкан (тоя хълм дето стърчи край Тируванамалай), в средата на храма горял вечен огън, поддържан ден и нощ от специална каста монаси. Веднага си представям едни дебели чичковци с обли шкембета как важно наливат животинска мас в горяща клада. Освен това храмът Аруначалесуара  бил един от най-големите индуски храмове в света.

Нали вчера ме спряха че трябвало да си събуя обувките. Тази сутрин съм подготвен с мокри кърпички да си избърша петите после, че много мразя прашни пети и найлонова торбичка за обувките, които влизат в торбата с апарата. Така няма да се разправям с пазачите на обувки. Ето че се появявам бос и ме пускат без разправии.

Аруначалесуара е внушително място с множество храмове, пръснати  в огромен двор древни каменни плочи, лепкави от животинска мас и мръсните крака на милиони индийци преминали през вековете. Все още е тъмно, но вулкана зад високите кули на храма вече розовее в очакване на новото слънце. Аз се шматкам наоколо и всичко ми е интересно. Под едни високи колони се срещам с храмовия слон, който ми се вижда много стар и мъдър. Индиеца до него вика дай слона да те благослови? Що не, викам си аз, нищо че не съм индус. Оня вика изкарай десет рупии и застани ей там. Слона вдига хобот, прибира рупиите от ръката ми и нежно ме потупва по главата. Такова грамадно създание да прави този цирк по цял ден… сигурно му дават вкусни банани.

Както си обикалям стигам до средата, където хиляди тихи индийци се тъпчат смирено в един метален решетест коридор, който обикаля бавно централния храм и после влиза в него. Там трябва да е вечната клада. Като ги гледам тези потни индийци, всякакво желание да влизам при кладата с дебелите монаси се изпарява. Вместо да се редя на опашки, аз решавам да позяпам пилигримите навън, които повтарят безкрайния си обряд: вдигат ръце за молитва високо над главата си, огъват се бавно до земята с опънати крака, пльоскат се по лице и лежат на корем по мръсните плочи. После се изправят и айде пак.

По едно време аз съм адски изморен и си подпирам задника край олтара на един от хилядите индуски богове. Те индусите си имат бог за всичко. Две изтощени момчета ме заговарват със стандартните въпроси от къде съм, какво правя в Тамил Наду и т.н. Явно току що са излязли от централния храм с дългата опашка. Аз ги карам да ми опишат вечната клада и дебелите монаси вътре а после пък ги питам кой е този бог пред нас. Ха, това бил богът на професията, с която се занимава Веско. Баси съвпадението. Веднага купувам една чашка със животинска мас за пет рупии и я паля на олтара. Веско е заклет атеист, но паленето на свещи или животинската мас в случая ме кефи.

Приключвам с храма Аруначалесуара и се мятам на автогарата да се предвижа до Тиручирапали или Тричи както му викат тук, който е следващия град на моето тамилско пътешествие. Вече съм опитен с тамилските автогари и тази в Тируванамалай не може да ме шашне с хаоса си. По странен начин вече и досадниците надушват моята нова увереност и не ми досаждат толкова. Голям късмет, че след пет минути тръгва директен рейс, иначе тряваше да сменям автобуси във Вилупурам.

До Тричи пътуваме безкрайно с две спирания за ядене и кенеф, който нормално представлява купчина боклук до някакъв зид на поредната автогара. Къде ходят жените не знам. При първото спиране имам опасна среща с един свиреп просяк. Тъкмо съм си купил няколко самоси и си ги хапвам сладко към автобуса, когато този свиреп дядка ми препречва пътя да съм му дал пари. Аз обаче изпълнявам един ловък баскетболен финт и се мушвам край него да скоча на рейса. Дядката не ме следва, но бързо бяга отстрани и се сграбчва за решетките на моя прозорец отвън. Да го омилостивя, аз му подавам оставащите ми две самоси, а той няма накъде, трябва да ги вземе. Баси как се ядосва, че не му давам пари. Сега на свирепия дядка не му остава нищо друго, освен да грабне ядно самосите и да се втурне да търси някоя нова жертва.

Хотела в Тричи, (хотел Фемина) е отново близко до автогарата, но стаята ми е нависоко и гледа в друга посока, така че няма шум. За 1700 рупии си имам тишина, климатик, чисти чаршафи и ако почакаш малко от душа ще започне да тече хладко-топла вода. Културка. Веднага изпирам мръсните гащи и чорапи и тръгвам да се огледам. Квартала наоколо е ужасен, с много прах и камионетки, но в далеината виждам стърчи хълм с някакъв храм. Спирам една рикша и викам давай натам. Добре ама от големия трафик едва пъплим и докато стигнем до хълма то става тъмно. Няма значение – плащам си входа и бързо се покетрям горе. Там на върха в малкия храм един дебел монах ми прави ядосани жестове, че снимането било забранено. Аз се извинявам и прибирам апарата. То и няма нищо за снимане.

Долу обаче, по търговската улица на Тричи става много интересно. Пълно с народ, въвлечен в различни трескави комерсиални дейности. Повечето магазини тук са за дрехи и скъпоценни камъни, но има и много места за ядене и лафки за чай с чайни майстори, които пък обичат да се изфукат с техния майсторлък как точат чая от метър и двайсет. Голям кеф.

От време на време тока в целия квартал гасне и за момент става тъмно като в гъз. Тогава продавачите скачат да палят малки генератори да си осветят стоката. Викам си това е златен момент за джебчиите и гледам да се спра край някоя стена където не могат да ме изненадат отзад. После тока идва и всичко започва отново.

В края на улицата стигам до един пазар покрит с виснали платнища. Тук влизам да си купя малко грозде. Понеже е доста тъмно, мога да си щъкам неусетно наоколо и да зяпам как домакините се пазарят с продавачите на лук, чушки, патладжан или домати. Зарзавата тук ми напомня удивително на български колхозен пазар. По едно време обаче продавачите на цветя ме забелязват и ме обграждат приятелски. Всеки един от тях иска да бъде заснет край неговата количка. Голямо щракане пада, но аз обичам. На раздяла продавачите на цветя ми пълнят една торба с малки жълти цветчета. За какво ми е тази торба не знам, но я прибирам че да не ги обидя.

Обратно в хотела портиера ми вика че този цвят в торбата бил използван за даряване в храмовете. Викам си ще трябва утре да отида до някой храм. Портиера също ме светва къде е най-доброто мято за хапване – един шопинг център, където можеш да си купиш пица, китайско или дори печено пиле (което е голяма рядкост в Тамил Наду), но в шопинг центъра най много народ се трупа край индийската лафка. Ястията на индийската лафка са между 30 и 40 рупии и аз ги пробвам всичките, а момчетата които ги продават са изумени колко много ям. Ами да, какво да правя като ми е вкусно и съм гладен като един вълк. Абе чуден ден!

Това наистина беше един чуден ден, амам не забравяй да дойдеш пак тук приятелю, че за утре съм намислил един много амбициозен план.

 

Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+