Сенджей и Тируванамалай

Това е продължението на Мамалапурам

Тази сутрин съм много боен (както винаги). В пет съм вече изчипкан, с прибран багаж и готов за нови приключения. Селото Мамалипурам все още спи потънало в мрак, но на автогарата народа вече щъка в търсене на най-добрия чай, който разбира се можеш да намериш в моята чайна…

Няколко просякини започват да ме тормозят със жестове че трябва да им дам пари да си купят нещо щото са много гладни, но и аз им казвам със жетове: ами аз, аз не съм ли гладен? И аз имам нужда от пари да си купя нещо за хапване (на мен кой ще ми даде?). Просякините не издържат на моята комична пантомима, започват да се хилят и вече няма как да ме тормозят.

Това не е моята чайна, но избрах тази снимка щото има нужната атмосфера.
Това не е моята чайна, но избрах тази снимка щото има нужната атмосфера.

Нали реших да използвам само транспорта, с който пътуват обикновените индийци – днешното ми предвижване е малко сложно. Крайната ми цел за днес е Тируванамалай, където имало един голям индуски храм,  но по пътя искам да се отбия до Сенджей (или Гинджи), където пък да видя една древна крепост. Проблема е, че няма пряка връзка със Сенджей. Ще хвана автобус до Ченгалпату (Chengalpattu) и от там до Сенджей. Това ме съветва онова мързеливо момче от рецепцията вчера. Тази сутрин обаче почвам да си лафя с един образ, който настоява, че ще сбъркам. Ченгалпату бил далеч от магистралата и имало доста за вървене. По-добре да съм отишъл в Перунгалатур (Perungalatur), където връзката била по-удобна. Аз го слушам понеже неговия английски е добър и с него си лафя спокойно на различни теми, включително за философията и традициите на индийското общество.

Да, пича е много интелигентен, но не може да разбере защо се мъча с тамилските автобуси, вместо да си наема една кола със шофьор, както би направил всеки нормален западняк. Виж сега, викам му аз, ако бях наел кола със шофьор, как щях да се срещна с теб и да науча тези интересни неща, дето ми обясни за философията и традициите на индийското общество… Моя нов приятел се усмихва.

Вече е 5.30 и автбусите започват да пристигат. Един от тях спира до нас и кондукторът му потвърждава, че плана на новия ми приятел е по-добър. Ето как се насочвам в неизвестна посока, към някакво индийско село, наречено Перунгалатур. Все още е тъмно и от високата скорост става судено и много прашно, понеже (и естествено) автобуса няма врати и прозорци. Аз обаче съм в много добро настроение, макар да нямам представа накъде пердашим. Едно ми е  приключенско и не ми дреме какво е приготвила съдбата.

Така даяним около час. Вече просветлява и започвам да виждам табели „Добре дошли в Ченай“. А, значи сме се върнали обратно към големия град. Не знам дали кондуктора по принцип не е имал идея как ще се осъществи плана на интересния образ в Мамалипурам, или просто е забравил да ми каже къде да сляза, но в селото където ме стоварват никой не е чувал за автобуси минаващи към Сенджей. Всички сочат нопределено в посоката от която пристигнахме. Добре че са рикшаджиите, които винаги знаят малко английски. Те веднага ме обграждат и обясняват, че Перунгалатур е на 5, 6 км в обратна посока – 150 рупии до там сър. Сто викам аз и един от тях се навива да ме закара.

В Перунгалатур ми е още по-объркано. Тълпи от народ се юркат към случайни автобуси, които пристигат и се насочват в неопределени посоки и няма никой да ти каже къде е рейса за Сенджей. Само някакъв опасен дядка, дето носи кочан с разписки и молив ми се лепва и вика няма страшно сър, сега ще те ориентирам… Тоя се опитва да ме натовари на автобус, който ще спре някъде, където съм щял хвана автобуса за Сенджей. А-а, викам не – тази история вече я знам.

За късмет точно тогава до нас спира автобус, чийто кондуктор започва да крещи с мощен глас: СЕНДЖЕЙ-И, СЕНДЖЕЙ-И и моят дядка си сменя бързо песента: ами да, ето го рейса за Сенджей, айде качвай се. После ме следва горе и ми иска 20 рупии че ме е уредил. Давам му ги, понеже човека все пак се опитва да прави нещо, вместо да проси. Добре ама този малък финансов успех го кара да стане малко самонадеян, вика да, сър сега билета ще струва 72 рупии (в очакване да му ги дам). Аз му се хиля в съгласие, но соча че ще платя на кондуктора, който в момента се занимава с други пътници. Все пак дядката е щастлив да се оттегли с моите 20 рупии в джоба, понесъл кочана с разписките и молива в търсене на следващия смотан турист.

Скоро ще науча да не слушам никой друг освен кондуктора на дадения автобус (ей този с униформата). Хората в Индия често от доброта искат да помогнат със съвет, без да знаят точно отговора, който ти трябва.
Скоро ще науча да не слушам никой друг освен кондуктора на дадения автобус (ей този с униформата). Хората в Индия често от доброта искат да помогнат със съвет, без да знаят точно отговора, който ти трябва.

Сенджей е далеч по-хаотичен и прашен от това което си представях. Форта е извън селото и за да го видя, трябва да си оставя някъде торбата. Добре ама никъде не виждам хотел. Рикшаджиите веднага се съгласяват, че мога да я оставя на билетното гише при форта (както направих оня ден в Дакшиначитра) и един от тях охотно ме закарва до там за 50 рупии. Чичката, дето продава билети обаче решително отказва да ми наглежда чантата докато зяпам наоколо. Прави се на тежкар или го е страх да не съм сложил някоя бомба.

Очаквах малко и заспало селце, но Сенджей е доста шумен и хаотичен.
Очаквах малко и заспало селце, но Сенджей е доста шумен и хаотичен.
... в който трябва да се оглеждаш да не те помете някоя тротонетка.
… в който трябва да се оглеждаш да не те помете някоя тротонетка.

Вече е обяд с непоносима жега, но аз не се отказвам – айде обратно в Сенджей и този път виждам място с надпис „Хотел Баван“. Вътре обаче намирам само няколко души, които нагъват обяд. Сервиращите момчета в тази закусвалня се усмихват и не могат да ми кажат къде е хотела, а той бил през няколко сгради – онема ми половин час докато го открия. Добре че на рецепцията в истинския хотел Баван не се правят на тежкари и не ги е страх да съм сложил някоя бомба.

Форта край Сенджей си е направо изумителен, заслужава всичките ми досегашни перипетии. Купувам си билет от оня кисел чичка на входа и бързо се втурвам нагоре по чукаритe, че то не остана много време. Крепоста изглежда недостъпна и дълго се чудя как са успяли да я превземат няколко пъти по време на дългата и история. От горе зяпам в далечината други два хълма, на които има подобни интерсни укрепления, но да ги катеря и тях вече нямам душа и време. Оставям ги за „следващия път“.

След малко ще се покатеря на ей този чукар.
След малко ще се покатеря на ей този чукар.
Преди това минавам край един древен харем.
Преди това минавам край един древен харем.
... край кралските къпални, които по онова време не са били зеленясали.
… край кралските къпални, които по онова време не са били зеленясали.
Това май е било двореца на кралиците, ама можеш ли да им вярваш.
Това май е било двореца на кралиците, ама можеш ли да им вярваш.
Тук май пазели царевицата и пшеницата.
Тук май пазели царевицата и пшеницата.
Понякога спирам да погледна към кралските конюшни и слонюшни (сигурно така се наричат помещенията за слонове).
Понякога спирам да погледна към кралските конюшни и слонюшни (сигурно така се наричат помещенията за слонове).
Понякога подминавам изморени индийци, които ме питат как можеш да си такъв пъргав в тая жега? Ами бързам да стигна днес до Тируванамалай казвам аз и ги щракам, щото това ги прави много щастливи.
Понякога подминавам изморени индийци, които ме питат как можеш да си такъв пъргав в тая жега? Ами бързам да стигна днес до Тируванамалай казвам аз и ги щракам, щото това ги прави много щастливи.
Пoнякога гледам пак към двореца на кралиците. Ама можеш ли да им вярваш?
Пoнякога гледам пак към двореца на кралиците. Ама можеш ли да им вярваш?

Горе има някакви храмове, но съм твърде премалял за им се възхитя.
Горе има някакви храмове, но съм твърде премалял за им се възхитя.

В този горещ ден май малко се презорих и явно съм позеленял, понеже в рейса за Тируванамалай едно момче чак става да ми предложи мястото си. Викам чакай, не съм стигнал до там – Веско да клекне има още много зор да види. Не сядам щото докато стърча прав мога да зяпам интересните тамилци, които се качват и слизат. Обикновени, меки селяни, носещи душата си на ревера. Гледам ги и се кефя на тяхната човещина.

Тируванамалай е много подобен на Сенджей – шумен и прашен. Понеже го давам само на чайове още от Мамалипурам, слизам от рейса премалял и гладен като вълк. Пъхам се в първата закусвалня дето виждам край автогарата. Както винаги и тук никой не ме разбира, но след като соча към чиниите на съседната маса, веднага ми носят порция ориз с няколко кърита отстрани и допълнителен омлет за 70 рупии. Ама много е вкусно!

Освен голям индуски храм, край Тируванамалай има и един изгаснал вулкан (ей тоя хълм отзад). Храма всъщност бил посветен на огнените стихии.
Освен голям индуски храм, край Тируванамалай има и един изгаснал вулкан (ей тоя хълм отзад). Храма всъщност бил посветен на огнените стихии.

Голям късмет, че хотела в който съм се настанил (хотел Аакаш) е близо до автогарата, но пък и това му е големият недостатък, както ще разбера по-късно през ноща. За сега нищо не подозирам, хвълям един студен душ, пресни дрехи и хуквам с една рикша да гледам индуския храм, но на входа ме спират, че съм бил с обувки и да съм си ги оставил ей там на онова гише. Това изобщо не ми харесва, пък и вече е тъмно, не става за фотография – решавам да видя храма сутринта. Освен това в главата ми се заформя еди хитър план по отношение на обувките.

Тируванамалай си е малък провинциален град, който функционира само заради огромния индуски храм тук.
Тируванамалай си е малък провинциален град, който функционира само заради огромния индуски храм тук.
Входа на индуския храм. Ей там има решетки и охрана, която ще ме изпрати да си събуя обувките на специално гише, но аз не ги слушам, ще дойда отново утре.
Входа на индуския храм. Ей там има решетки и охрана, която ще ме изпрати да си събуя обувките на специално гише, но аз не ги слушам, ще дойда отново утре.
От всяка точка на селото можеш да видиш поне една от четирите кули на тируванамалайския хиндуистки храм. Заемал 25 акра и бил един от най-големите храмове в Индия.
От всяка точка на селото можеш да видиш поне една от четирите кули на тируванамалайския хиндуистки храм. Заемал 25 акра и бил един от най-големите храмове в Индия.

Връщането към Аакаш хотел е много скучно: тъмно, няма пазари, няма шумни тълпи и най-лошото – няма интерсни места за хапване, само прах и диви моторетки. Абе личи си че Тируванамалай е малък провинциален град, в който хората вечерят в къщи. Ами айде тогава обратно на моето обядно място край автогарата. Този път си вземам някакъв лют пилешки ориз за 40 рупии. Абе как го готвят толкова вкусно!

Връщането към хотел Аакаш е много скучно, но все пак спирам да погледам един майстор на чай. После го опитвам този чай, не е лош.
Връщането към хотел Аакаш е много скучно, но все пак спирам да погледам един майстор на чай. После го опитвам този чай, не е лош.

Хотел Аакаш има климатик и не е лош (за 1000 рупии), но откривам, че леглото е супер-твърдо, стаята е пълна с комари и чаршафите са много мръсни. Аз не се стряскам от тези малки неудобства, нали си нося копринен чаршаф против бълхи и мрежа против комари. Проблема е че автогарния трафик, с постоянните бибитки на  стотици рикши не стихва цяла нощ. Благодарение на две тапи за уши и пълната днешна умора успявам все пак да мигна няколко часа.

Утре ще ходя до Тричи.

Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.

6 thoughts on “Пътешествие из Тамил Наду 5 – Сенджей и Тируванамалай”

  1. Като ти чета пътеписите се отпускам и ми става приятно.

  2. И двамата като ви чета ми е много приятно 🙂
    Бале в момента само в Пътепис го намирам обаче.
    Ще има ли продължение?

    1. Да, ще трябва да седна да напиша какво стана после, ама много бач и започнах да чета едни интересни книги… 🙂

  3. То след малко ще се срещнем в Индия. Поне моят пътепис е точно до там. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *