Мамалапурам
Това е продължението на “Раят на земята”
Уф, баси зверския вентилатор – духа здраво ама и точно толкова шуми, не мога да мигна. Като го намаля, става пещ и не се спи от задуха. Тапи за уши не помагат, докато се въртя в копринения чаршаф (дето си го нося против бълхи) то станало време малко да поработя. Тук е още 5, но в Сидни си е напреднало бизнес утро. Час по-късно свършвам със скучното каквото мога и съм готов отново да се прехвърля в интересното на индийското си пътешествие, което се изразява най-вече в моя копнеж за чай. Ето защо бързо скачам да изляза до моята чайна на автогарата.
Навън вече се разсъмва и най-го обичам това време, когато туристите ги няма (все още си хъркат по леглата), а по улиците срещаш само от добрите хора – стопанките си метат дворовете, мъжете им отварят магазинчетата или пък палят огньове да готвят вкусни манджи в големи черни казани. Каменоделците пък отдавна чукат: чук, чук… чук, чук се чува от всякъде. Мамалапурам е пълен с каменоделци, които сякаш дялат едни и същи каменни Буди или пък бели слончета с еднакъв дизайн.
Докато вървя зяпам пред вратата на всяка къща някой разчертал едни извити фигури, понякога само с бял тебешир, но понякога оцветени доста по-сложно. После интернет ще ми каже, че това било по случай фестивалът на плодородието (или на реколтата), наречен Понгал. Ами да, сложи в Гугъл думата Pongal и ще видиш какви шарени картинки ще ти извади.
Голям кеф без досадници, пия си щастливо един чай, после се редя за още един, че много ми харесва. Така подкрепен от двойния вкусен чай тръгвам към морето в посока към вчерашния храм. Там нали е заградено, на входа виси един намусен чичка пазач който не дава да мина без да му покажа билет. За щастие билета се добива лесно от една бронирана лафка, стига да им пуснеш вътре 250 рупии. Така влизам в бреговия храм (The Shore Temple).
Бреговия храм е много чаровен. Слънцето тъкмо излязло и през едни облаци светлината става ненормална. И да ти кажа няма народ, само една група индийци с десетина весели деца дето бягат нагоре надолу по камъните. Те веднага ме засичат и ме обграждат плътно да зяпат всяко мое движение, даже ми плямпат няколко английски думи, а аз ги щракам да си умрат от радост.
Бреговия храм не е лош, но пък чак 250 рупии!? На излизане от него слънцето се засилва и викам чай да си сложа „градската“ шапка да не ми се опече главата като едно яйце. Бъркам в торбата и á – няма я. Дали не я изръсих някъде докато вадех камерата? Това си викам за да не си развалям живота с подозрение, че децата одеве са я чопнали. Няма страшно, нали имам резервна шапка. Е, тя ми е „пустинната“ шапка за Австралия, но ще стане и за Индия.
Вече високо в небето, слънцето жули яко, но драгия ти разказвач Веско е със защитен кефал и със запазен вътрешен мир. Насочвам се към хълма над селото, където искам да видя един скален барелеф от 7 век (Arjuna’s Penance). Над него е пълно с пещерни храмове и древни развалини и няма намусен чичка да ти иска билет. Там си влизаш без да даваш 250 рупии. Много е гот – едни грамадни камъни с пътеки през гората и множество удобни за почивка сенчести поляни. Там се шматкам няколко часа без да се усетя. Пълно е с деца дошли на екскурзия от някакво училище. Докато ги зяпам как си играят около огромния камък дето виси на магия върху скалния склон (Krishna’s Butter Ball), почвам да си лафя с някакъв учител, който се оказва директора на училището. Той много иска да разбере колко печелят учителите в Австралия. Аз му викам абе как могат тези твойте деца да са толкова послушни и уважителни, а той ме гледа сякаш съм паднал от небето – че как иначе? О-о, клатя му глава аз, ела да видиш ти какви са нахакани децата в Австралия, но точно тогава умния телефон звъни. Моето момиче иска да се оплаче че не съм се обаждал по-често. Аз и викам, в Мамалапурам е много гот, тя ми вика мамалига ли, каква мамалига? Аз и викам колко много я обичам, а тя аха, обичаш ама не се обаждаш, аз и викам цун, цун и т.н.
Денят напредва, вземам си довиждане с моя нов индийски приятел учител/директор на училище и се насочвам към една друга атракция на Мамалапурам, която тук наричат The Five Rathas, щото представлява пет малки храма издялани от монолитна скала. Там отново има намусен пазач, който обаче не ме спира, понеже му показвам билета дето купих сутринта. За щастие билета важи и за двете места.
Петте храма на The Five Rathas не били довършени и дори се оказва че никога не били използвани за религиозни обряди. Те даже не знаят кой ги е направил. Това го чувам от един многознайко, който плямпа история на група прехласнати пенсионерки от Холандия. Аз не съм особено впечатлен от The Five Rathas, главно защото жюли ужасно слънце и защото вече съм гладен като един вълк. То и няма кой знае какво за гледане. На мен са ми по-интересни хората, щъкащи наоколо – послушните ученици, следващи примерно редичката на класа или пък няколкото любовни двойки, които демонстрират чувствата си в снимки за спомен.
Да, толкова съм гладен, че зарязвам The Five Rathas и дори хващам рикша да ме закара обратно до централната улица за 50 рупии. Там веднага намирам доброто място за ядене – вегетарианска закусвалня където ти дават бананово листо пълно с ориз да си сипваш от няколкото люти соса, сложени за обща употреба в средата на масата (30 рупии). После почваш сладко с пръсти. Вегетарианско и с пръсти, ама неотразимо вкусно!
Обратно в хотела се излягам под зверския вентилатор и си викам чай да си пусна малко triple J (любима ми австралийска станция). Добре ама умния телефон не ще да светне… А така-а, сега я оплескахме, викам си аз и се мъча да си спомня къде го изтървах по камъните, че да ме наказва по този начин. Въртя го,суча го – умния телефон тъмнее и мълчи. Ами сега, как ще казвам на моето момиче колко много я обичам! И освен това как ще управлявам моя бизнес в Австралия да ми печели пари че да си плащам индийските закусвални. Това прилича на една пълна трагедия! Добре че Веско запазва самообладание (точно като Щирлиц) и привежда в действие резерния план Б.
Резервния ми план Б се изразява в това веднага да скоча по улиците на селцето да намеря USB модем, с който да използвам индйската сим карта за интернетна връзка с лаптопа. Добре че има няколко лафки за мобилни телефони, в които пък има индийци изразяващи решителна готовност да ми помогнат срещу определена надута цена.
Да, интернетния USB модем струва цели1800 рупии, което в Индия си е жив обир но няма накъде, плащам ги като поп и гледам да се успокоя с мисълта, че подобен модем в Австралия би струвал тройно повече. Ама работи де, няма проблем, отново имам връзка с цивилизацията (и моето момиче).
Въпреки телфонната неудача, тази вечер съм в особено добро настроение. Викам да си хапна нещо по-така и избирам един от шарените ресторанти на туристическата улица който изглежда популярен сред европейските туристи. В него искам да опитам обикновена риба на скара, щото това им бил специалитета. Даже рибата е наредена на една маса с лед и можеш да си избереш кое парче искаш.
Може би трябваше да се вслушам в инстинкта си, който ми подсказва да бягам далеч от това място, но в този момент не ми пука, носят ми една голяма бира, отпускам се под един вентилатор (да духа комарите надалеч) и почвам да зяпам шарените западни туристи, които също надигат бири.
Както си пия бирата и зяпам шарените западни туристи, една мисъл ми се спира в главата: баси колко сме смешни! Ние западните туристи сме роби на суетната представа за себе си, с тези виснали шалвари, „артистичните“ шалчета, метнати небрежно през рамо, с тези Боб Марли прически и демонстрации на някаква спиритуалност „открита“ в Индия. Всичко това в контраст с живота, който имат истинските индийци ми се вижда много комично. В този момент се чудя как ли ни се смеят пък индйците като ни гледат какви сме егоцентрични…
Вкуса на тази бира „Кингфишер“ е по-зле дори и от моите жалки опити да направя бира в къщи. И сякаш са сложили малко чист спирт да вдигнат градуса, щото ме удря здраво в главата (нищо чудно че философствам по този начин). Рибата също пристига накисната в някакъв сладък сос. Абе прясна е и е печена, но си е загубила вкусното и освен това ме гледа обвинително с изумено бяло око. Това е първото ядене в Индия от което ми става тежко на душата, но пък леко на джоба щото ми излиза 750 рупии. Решавам повече да не се прекарвам с подобни туристисчески капани – уличната храна на Индия е далеч по-добра.
Мамалапурам ми харесва и наистина може да се каже че е „раят на земята“, дори се чудя дали да не остана още ден, два тук. Но после си мисля: моят личен рай на земята има и други измерения. Усещам как не мога да изпадна в летаргията на местните европейци които се разкисват наоколо в шарените торбести дрехи. Нищо лошо че хората сме различни. Аз например имам нужда от движение, някакъв саклет не ми дава покой, трябва да пътувам… утре!
Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.
O, mnogo ti blagodaria za pytepisa i za 6arenite kartini za Pongal