Боробудур

Това е продължението на платото Диенг

В пет сутринта храм Боробудур е все още затворен. Както винаги малко съм подранил, но си уплътнявам времето добре с една вкусна пилешка чорба сото айам в капанчето до храма, където хората са щастливи да имат клиент. Докато сърбам чорбата и си пия кафето, автобусите пълни с туристи започват да пристигат един след друг. Аз се втурвам да ги изпреваря. На входа ми искат цели 220 000 рупии. Това било за чужденци. За жалост не мога да се престоря на индонезиец и си плащам входа като поп. Викам си дано поне моите долари (или дори част от тях) да отидат за поддръжката на това място.

Нали видях колко много автобуси пристигнаха тази сутрин, аз очаквам някаква навалица, но в храма е все още приятно пусто, само няколко самодейни фотографи са заложили стативи за дълги експозиции. Очевидно автобусните туристи се организирват трудно. Този половин час преди слънцето да изгрее е истински магически за мен (въпреки клишето в това изречение). Аз се кефя на всяка секунда; бавно обикалям страните куполи на храма или просто сядам да отпусна гръб върху древните камъни…

После слънцето изгрява и тълпите туристи пристигат. Аз съм неминуемо нападнат от множество ученици и студенти, които искат на всяка цена да се снимат с мен. Вече имам опит и знам че е безсмислено да обяснявам как моята физиономия само ще им развали снимката. Така че изправям се до тях без да мрънкам, усмихвам се и намирам място в нечия снимка за спомен. После и аз ги карам да позират за моя апарат. Така всички сме весели и щастливи.

По някое време ми писва да бъда фотографска звезда и се смъквам към по-ниските нива на храма където е сенчесто и спокойно. Там засичам някакъв образ дядка, който обикаля с една дебела книга под мишница, зяпа каменните релефи и клати глава разбиращо. Той много държи да ми обясни че в тази дебела книга са описани скалните релефи изобразяващи живота и учението на Буда. Дядката многознайко ми действа много неприятно. Аз се правя на тапа и му викам, че релефите сигурно изобразяват древната легенда за Рамаяна. Дядката ми обяснява раздразнен че Буда нямал нищо общо с Рамаяна, което всъщност е хиндуистка история. Аз викам а-а-а разбиращо, но продължавам да го дразня, като му казвам, че скалните релефи са доста скучни и ми изглеждат едни и същи – ако видиш една секция от тях, все едно си видял всичко. Тази проява на невежество от моя страна напълно ядосва дядката мнознайко. Той започва да се пени че с дебелата книга той можел да чете каменните фигури като една интересна история с комикси (това даже май беше написано някъде в пътеводителите за Боробудур). Аз му викам браво чичка, поздравления и му пожелавам приятен ден. Разделяме се не особено приятелски.

Тези няколко часа прекарани в храма Боробудур ме кефят много. Когато съм готов, бързо скачам до хотела, грабвам си торбичката и хващам една каруца с кон да ме закара за 10 000 рупии до автогарата. Там за късмет автобуса за Джогджа тъкмо тръгва (следващия е след един час).

Джогджа е близо до Боробудур и пристигаме доста бързо без някакви перипетии. Перипетиите започват в Джогджа. Любезните индонезийци на автогарата там ме насочват да хвана автобус 2Б за центъра на града и ми отнема доста време да намеря спирката, понеже около автогарата цари хаос.

Спирката за автобус 2Б предтавлява една остъклена душна кабина в която се чувствам много клаустрофобично под втренчените погледи на двадесетина чакащи пътници. Добре че автобуса пристига скоро и всичките тези пътници се юркат да заемат удобните места. Аз успявам да се закрепя на един крак над някаква чанта от която подават глави три изумени кокошки.

Джогджа е едно огромно автомобилно задръстване. Отнема близо час да стигнем до Malioboro Street, която е в центъра. Там скачам от претъпкания автобус и бързо намирам Sosrowijayan Street, за която съм чел че е пълна с евтини хотели и хостели. И наистина – изборът е толкова голям, че аз просто влизам в първото място (Losmen Anugerah Jaya) където ми показват стая за 100 000 рупии. На пръв поглед стаята изглежда ОК и аз се ангажирвам да прекарам тук три дни. Викам си баси късмета – стая с душ за 10 долара. Добре, че съм свършил парите и обещавам да платя след като сменя малко. По-късно ще открия че всичко е много мръсно и ще трябва да използвам моя специален копринен чаршаф и възглавницата които нося за подобни случаи. По това време Losmen Anugerah Jaya е напълно празен и аз наивно си мисля че може би ще остана единствения гост на хостела. Довечера обаче ще бъда наказан за този си наивитет.

За сега заключвам торбата в стаята и се втурвам навън да търся място за смяна на пари и да обиколя Malioboro Street, която е доста интерсна с едно истинско гъмжило от народ, улични музиканти, магазини за дрехи от едната страна и множесво интересни места за ядене от другата.

Вече е доста късно когато се прибирам в Losmen Anugerah Jaya. И вече не съм единствения гост на хостела – всички стаи и коридори са заети от една шумна група мъже по потници, които трябва да са от едно село понеже са насядали заедно на столове пред моята стая. Следва една брутална нощ на блъскащи се врати, суркащи се столове и пушеща компания в която всеки се опитва да надвика другия. Нямам шанс да им прекратя веселото парти. Викам си Веско, Веско – така ти се пада като си скрънза да платиш за нещо по-прилично. Малко преди да заспя (към четири сутринта) решавам да се махна от това ужасно място и повече да не се набутвам в първия най-ефтин хостел.

Утре ще разгледам Джогджа.

Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+