“Раят на земята”

Това е продължението на Да се Загубиш в Мадрас

_MG_0020

Тази сутрин уж не си давам много зор, но гледам че съм прибрал торбата за три секунди. Викам си е-е, Веско страшен си като тръгнеш на някъде. Долу на рецепцията ме изпраща Аруна, която ми се усмихва мило. Оня тарикат от вчера никакъв го няма. Милата Аруна гледа на компютъра и вика а, има да ти връщаме 250 рупии. Прибирам си ги ама гледам да не се види как ме е срам дето се усъмних в човека вчера (той не бил тарикат). Уф, че съм мнителен и скрънза, пустосвам се в този момент аз, но не го казвам на глас.

За да изляза от Мадрас трябва да хвана рейс от автогарата Мофузил (Mofussil Bus Terminal). До там чакам градски автобус номер 18Б, който пристига претъпкан  – цялото индийско човечество виси на един крак или ръка по вратите. Въпреки този гъч, хората са спокойни, бих казал весели и дори се мъчат да ми направят някакво място, но да се кача е абсурд (нали мъкна и чанта). Усмихвам им се че няма да стане и си мисля да хвана рикша. Веднага ми спира едно младо момче дето иска 250 до Мофузил. Викам ти си луд бе, ще ти дам 100, 200 вика той, 100 казвам аз и даже хващам чантата уж да се върна на спирката. 150 отчаяно вика той, а аз се правя, че не го чувам. Добре, добре – 100 и потегляме.

Следва едно от най-страшните транспортни движения, които съм имал в Тамил Наду. Мофузил никак не е близо и аз осъзнавам, че може би 100 рупии са малко. Трафика е жесток – хиляди камиони, рейсове, коли, мото-рикши и моторетки се борят за милиметри от пътя. Добави и пешеходците, дето също се бутат да минат от другата страна и какафонията е пълна. А въздуха колко мръсен! Изгорели газове, прах, пясък, то не се диша. Нищо чудно че младия рикшаджия се дере постоянно в кашлица и после плюе сочни храчки на всеки завой. Чак ми става жал като го гледам как се набира за всеки метър.

В този труден екологически момент си спомням за моето момиче и за тънкото шалче, дето ми го подари „за Индия“. Сякаш е знаела как ще ми потрябва. Сега с благодарност го вадя от торбата и го увивам няколко пъти през устата. А-а, така се живее!

Vesko Petrov during hard pollution moments.
Vesko Petrov during hard pollution moments.
The entrance of Mofussil Bus Terminal.
The entrance of Mofussil Bus Terminal.

Не е за вярване, но кашлящия рикшаджия ме докарва жив до Мофузил. Там, макар да съм скръндза, към стоте рупии добавям още петдесет, което ми се струва справедливо. После де да знам защо, но го зяпам в очите, тупвам го по едното рамо, тупвам го по другото, после по сърцето и му викам с един глас: You are a good man. Lord Vishnu will take care of you… Знаеш ли каква радост го обхваща – двойно по-голяма от тази за допълнителната петдесетачка. Баси какво ме прихваща.

The three Indian guys here are not connected with my story. They saw me making photos of the Mofussil Bus Terminal and insisted to be photographed for eternity.
The three Indian guys here are not connected with my story. They saw me making photos of the Mofussil Bus Terminal and insisted to be photographed for eternity.
Mofussil bus terminal inside.
Mofussil bus terminal inside.

Да не ти описвам какво е на автогарата Мофузил. Поне 30 автобусни терминала, всеки с по над 60 стоянки за автобуси, на които всеки 7, 8 минути пристигат и тръгват различни рейсове. Намирам мястото за моя и гледам там тъкмо тръгва един. Аз крещя Ма-ма-ла-пу-рам и една европейка се усмихва хрисимо през прозореца да каже „ами да, ние отиваме в Мамалапурам“. Бягам да го хвана и бързо скачам, щото рейса няма врата (ама и добре Веско има чевръсти крака). После ще видя, че автобусите в Тамил Наду нямат врати, което е за бързо качване и слизане в движение (нали по-малко гориво се хаби).

Отнема ни бая време докато се измъкнем от задръстванията на Мадрас, но от високото в автобуса зяпам как народа мърда в различните квартали и то не се усеща. Кондуктора ми прибира десетина рупии и аз не мога да повярвам, че е толкова евтино (нали имах и план да наема кола със шофьор за по няколко хиляди на ден). Решавам, че да се движиш с рейс е далеч по-интересно, разни образи се качват и слизат постоянно. Нали ако бях с кола, нямаше да ги видя.

At the beginning I am shocked by the interior (and the exterior for that matter) of the ordinary Tamil Nadu buses. You get used to it after a while and stop noticing it. The important thing is that they are efficient and cheap. I used more than 30 buses along the way and all of them were right on time, never braking down, never colliding or delaying the trip for some reason, and always transporting interesting people.
At the beginning I am shocked by the interior (and the exterior for that matter) of the ordinary Tamil Nadu buses. You get used to it after a while and stop noticing it. The important thing is that they are efficient and cheap. I used more than 30 buses along the way and all of them were right on time, never braking down, never colliding or delaying the trip for some reason, and always transporting interesting people.
Chennai trough the window of the bus. It always seems to be in ruins.
Chennai trough the window of the bus. It always seems to be in ruins.
Are these people gypsies? Due to my ignorance I've always wandered if India has people which the locals call "gypsies". And if they exist, are they a separate caste or a social group. For some reason I forgot to ask. I'll do it next time.
Are these people gypsies? Due to my ignorance I’ve always wandered if India has people which the locals call “gypsies”. And if they exist, are they a separate caste or a social group. For some reason I forgot to ask. I’ll do it next time.

Вече сме извън града и даже на няколко пъти мяркаме безбрежния Бенгалски залив. Изведнъж виждам табела “MGM Dezzee World”или нещо. По асоциация си спомням че тук някъде беше Дакшиначитра (Dakshinachitra), етнографско селце дето гледах в интернет и си викам ами що да не го видя, нали е още рано. Речено, сторено – грабвам си чантата и скачам от рейса. Той даже не спира. Добре ама като гледам географската ориентация в умния телефон, виждам че до там има бая за вървене. Как да я мъкна сега тази чанта? Отговора се задава под формата на един чичка, който дърпа магаре натоварено със сухи клони за горене. Чантата отива върху клоните и магарето даже не я усеща. По пътя лафя с чичката – главно аз си плямпам а той само се хили, понеже никой не отлепя от езика на другия.

След около километър магарето получава 10 рупии за кило царевица, а аз оставям чантата на входа. Дакшиначитра е нещо като Етъра в България, пълен с традиционни дървени или кирпичени къщи събрани от всички точки на Тамил Наду и Керала. И е готино че при всяка къща разказват историята на семейството живяло някога в нея. Понеже Веско е архитект, традиционното решение на климатичните проблеми, които има всяка сграда обитаваща тропиците много ме кефи. Виждам как човешкия опит се е трупал с хилядолетия. Ами те са имали вътрешни дворове, цели басейни да събират дъждовната вода от покрива по време на монсуна! И всичко декорирано с красива дърворезба. Днес дето сме модерни нямаме време за това…. Все си мисля, че преди да постигнат наличието на климатик, хората са живяли далеч по-нормално и красиво. Сигурно е било по-трудно. Ами да, красотата е трудно нещо.

A small house. Probably a poor's man house.
A small house. Probably a poor’s man house.
There was some kind of celebration, a wedding perhaps.
There was some kind of celebration, a wedding perhaps.
One of the inner yards of a house in DakshinaChitra.
One of the inner yards of a house in DakshinaChitra.
Interesting shot (for me), that I made in DakshinaChitra.
Interesting shot (for me), that I made in DakshinaChitra.
The house of a richer man.
The house of a richer man.
A poor man's house interior.
A poor man’s house interior.

Два, три часа в Дакшиначитра не се усещат. Гладен съм, но ресторанта там ми се вижда доста лъскав и празен. Решавам да погладувам още докато стигна Мамалапурам. Да ама като излизам пак на пътя, не виждам никакво удобно магаре. Е, като няма магаре и Веско става за магаре – с чантата през рамо айде обратно до автобусната спирка.

Мамалапурам веднага ми харесва. Има една атмосфера, която ако питаш всеизвестният блогер Балето ще ти каже: „това е раят на земята“. Едно меко и безбрежно… Там на центъра веднага намирам къде е хубавия чай, щото един тарикат ми скача още от автобуса, но аз му викам дай да пия първо чай, а после ще се разправям с теб. Той ме следва до чая и пиячите на чай там го гледат с презрение как може да притеснява един събрат по пиене на чай като мен. Оня не издържа на погледите и изчезва от срам. Абе има нещо в пиенето на чай – винаги помага да се отървеш от досадниците и ти дава да си полафиш с интересните хора.

Умния телефон ми казва къде да ходя за моя хотел и по пътя към него гледам една врява, тълпа жени пищят, а мъжете се суетят героично плискайки кофи вода около една колиба. Един даже се покатерил на покрива. Възбудено скачам и аз да видя какво става там. То става пожар, ама съм го изтървал, вече е в крайния стадий на потушаването му, няма пламъци, само пушек и мирише лошо на изгоряло.

When there is a fire, the neighbours gather to help, or just to watch some entertainment
When there is a fire, the neighbours gather to help, or just to watch some entertainment
This must be the owner of the house. Look at the concern on his face in contrast to the people on the previous photo.
This must be the owner of the house. Look at the concern on his face in contrast to the people on the previous photo.

Във вила Маникандан (моя хотел) всички спят следобедната си сиеста. Един изумен чистач ще умре от страх да събуди момчето дето уж трябваше да пази рецепцията. Вземам ключа от дремещото момче, бързо душ, пране, пресни дрехи и тръгвам да се огледам малко. Е-е, ама то градчето наистина готино – има си характер и в него веднага се чувстваш спокойно. Минавам край един ярко боядисан ресторант и излизам на брега, където няколко рибари си шият мрежите, а европейските туристи правят снимки на шарените фотогенични лодки.

Villa Manikandan. the front.
Villa Manikandan. the front.
Villa Manikandan at the back.
Villa Manikandan at the back.
I walk to the beach.
I walk to the beach.
... passing a colourful restaurant.
… passing a colourful restaurant.
Fishermen and photogenic boats.
Fishermen and photogenic boats.

Натам се вижда някакъв храм, който го заобиклям заради оградата и излизам на друг плаж, пълен с индийци. Те не се къпят ами влизат до колене и после замръзват като осъдени на смърт, че някой роднина да ги щракне „за спомен“. Ама ме кефят как са си облякли най-новите дрехи.

I can see a temple.
I can see a temple.
Obviously I am not the only one looking at the temple. This guy (with the green singlet) however is looking at something more interesting.
Obviously I am not the only one looking at the temple. This guy (with the green singlet) however is looking at something more interesting.
The other beach.
The other beach.
For the family album.
For the family album.

Нали съм гладен още от сутринта. Гледам къде да хапна нещо, но ресторантите на градчето ми се струват твърде европейски. Намирам хубавото ядене на главната улица – колички, лафки или ниши в стената, където индийски майстор-готвачи пържат, варят или пекат най-различни неща. Народа се трупа около един който троши две самоси в чинийка и ги залива с няколко (по избор) гъсти бульона, после шепа нарязан червен лук и парченце лайм. Малка порция за 15, голяма порция за 20 рупии. Аз се редя за голяма порция два пъти, че да опитам и от другите бульони. После по улицата пробвам едни оригинални тамилски „кюфтета“ от накълцани зеленчуци омесени с лещено брашно. Чичката ги пържи във врящо масло и ги увива във вестник за по 4 рупии. Вземам си пет (че да закръгля парите), уж да закуся утре, но нали съм лаком – хапвам ги едно по едно без да се усетя.

На връщане към вила Маникандан пак минавам по плажа, който сега в тъмното се е променил в нещо различно. Няколко барчета светят с музика, по пясъка едни готини хора си лежат, пият бира, пушат нещо, извиват се бавно с музиката или пък се цопкат голи в топлата вода. Като ги гледам, сякаш ми е рано да се прибирам сам. Викам да си взема и аз една бира на плажа. Това ще доведе до някои много интересни нощни приключения с готините хора там, ама да не ви занимавам сега, че те тези приключения не се връзват много с литературия образ на драгия ви Веско.

По-добре мили ми читателю ела пак утре да ти разкажа какви чудеса видя Веско на другия ден в „раят на земята“ наречен Мамалипурам. Ама това утре, чао сега.

Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.

6 thoughts on “Пътешествие из Тамил Наду 3 – Раят на Земята”

  1. заеби “литературия образ на драгия ви Веско”… аз съм на клона, яко…

  2. Страхотни преживелици пътешественико. Не разбрах само къде ти е другарчето. Снимай, поствай и се забавлявай!

    1. В този момент на пространството и времето той вероятно обсъжда тропическите спрейове за комари с аптекарката в берлинската аптека. 🙂

      вой-вой, здрасти! 😀

  3. Трябва да ви кажа, че от вчера европейската зима сдаде багажа и гледката през прозореца е много пролетна и позитивна.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *