Шампионът

Когато бях спортист, всичко беше много просто – треньора ми казваше какво да правя, лелката в стола ми сипваше точните калории, необходими да издаяня следващата тренировка, а доктора даваше хапчетата (витамините). Подозирам че той също казваше на лелката в стола колко кюфтета да ми сложи, но за това не съм сигурен.

Подходяща физика, дръпнат характер, празна глава, хъс за надделяване, специфичен глад за нещо неопределено… Момчета, казваше моя треньор, гледайте Веско и се учете, това са качествата, които ви трябват, за да станете истински елитни състезатели.

Беше ми много лесно да побеждавам, да печеля медали. Просто нямаше по-добър от мен. Живеех с мисълта, че съм шампион и всичко беше наред,

Проблема се появи един ден, когато се зачетох в някаква книга. По някакъв начин книгата не ми позволи да я оставя. Бързо я свърших, и след това мълчах дълго, без никой да се усети какво е това мое мълчание. А просто в главата ми се бе появила мисъл. Пак така бързо прочетох и втора книга, която насади втора  мисъл в главата ми. После трета, четвърта, и така докато различните мисли започнаха да се блъскат и оплитат едно хубаво в цялото ми съществото.

Веско, какво става с тебе, разтревожи се треньорът ми (нали без моите победи за него няма да има премии). Аз го погледнах в очите  и му казах: това което правя в момента е тъпо, мисля да променя живота си… Ето как с няколко думи сложих края на моята блестяща спортна кариера (а казват че думите не притежавали сила).

Изчакай поне до световното, молеше се моя треньор падайки далеч под неговия обществен статус, но вече беше късно. Вече се колебаех, мислех му твърде много, съмнявах се във всяко мое движение и вече изпитвах страхове, сковаващи решителноста ми. Така и не успях да стана световен шампион, но поне се научих да уважавам хората, притежаващи празни глави.

Повярвайте ми приятели, хората с празни глави са по-щастливи от нас. Релативно.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+