Сезонът на джакарандите

 

Етикета на това винце ме кефи.

Понеже съм много добър в бачкането, този петък ми подариха бутилка червено вино – Fortius Crianza Navarra 2001. Питам във фейсбука дали някой знае това вино, но фейсбука мълчи, което ме навежда на мисълта, че фейсбука е доста тъп. Питам стария верен гугъл и научавам, че Испания е третия най-голям производител на вина в света и че реколтата на Fortius от 2001 не била лоша.

Викам на моето момиче, ми то това винце ще пасне идеално на китайския ресторант в Lane Cove. Тя ме гледа хитро – а-а знам защо искаш да ходим пак там. Аз мълча засрамен че толкова лесно ме разгадаха. Обичам китайския ресторант на Lane Cove главно за това че там правят един страхотен duck with snow peas (патешко с млади грахчета). Освен това там е непретенциозно и след като си хапнеш и пийнеш, не ти става горчиво от сметката накря.

Ето как пъхам винцето в торбата и с моето момиче тръгваме под ръчичка надолу към Lane Cove. По улиците джакарандите нацъфтяли, миришат едно нежно и с този невероятен лилав цвят в небето те карат да се чувстваш много гот. Тя обожава тези хамави дървета и всяка година ги чака с нетърпение да цъфнат, а пък аз ги чакам да цъфнат за да си сверя възприятието за синьо и лилаво, понеже по-синьо и по-лилаво от цветовете на джакарандата няма.

Джакарандите при нас най-после цъфтят.

Как да предадеш усещането когато цветът им покрива пътя, а ти стъпваш бавно отгоре като един африкански цар.

Нищо не може да се равнява с това лилаво, насложено върху синьо небе със залязващо слънце. Тази снимка изглежда с манипулирани цветове, но не е. В контражур и с леко осветени сенки, лилавото се вижда по-наситено, точно както го възприема човешкото око/мозък в действителност.

Малко по-натам минаваме край къщата на германеца. Не знам дали е германец, но в себе си го наричам така, понеже имат две немски коли – Volkswagen Touareg и Volkswagen Golf. Голфа вероятно го кара жена му. Градинката отпред е по германски чиста и спретната, с наредени лампички по пътеката към входа, които през деня се зареждат от слънчеви батерии, а вечер светят да не се загубиш като се прибираш. Освен това той носи тарикатски очила, които ми дават асоциация за карл цайс йена. Веднъж минавайки край тях го видяхме да рови нещо в багажника на Touareg-а и аз му казах guten abend, wie geht es ihnen. Той ме изгледа ей така през неговите карл цайс йена, от което разбрах, че не е никакъв германец, а моето момиче ще се стопи от срам.

До германеца пък е къщата на французина (Citroën C5 и Citroën C3). За него също не знам дали е французин, но градинката му е много по-разпиляна и спонтанна, а къщата е с остър покрив, което е голяма рядкост за Австралия, като се има в предвид тукашния климат. Французина има големи прозоци без пердета, през които се вижда огромна добре оборудвана кухня, а по стените са накачени френски импресионисти. Все още не съм имал шанса да му кара bonjour, но дори да не е французин, трябва да е пич, понеже когато го видя да готви, на плота пред него винаги има отворена бутилка с чаша червено вино.

Алейката между двете къщи ни извежда до стадиона. Зад плътната дървена ограда някакво кученце си пъха първо окото, после муцунката в една малка дупка, да ни надуши дали сме врагове. После бяга заедно с нас от другата страна и се появява напълно върху някаква вдигната платформа. Тогава виждаш, че кученцето е кльощаво като мишка. Аз му викам ей, кученце, а то започва смело да лае, но в същото време върти приятелски опашка.

На стадиона някакви ритат топка. Напоследък топката е все по-често обла (вместо яйцевидна), което е много добър признак за Австралия. Нали тук играеха главно ръгби. За жалост през лятото все още играят крикет, която според мен е най-извратената игра в света. Надявам се някой ден и за това да им дойде акъла в главата.

Понякога ходя на стадиона да тренирам спортна фотография. Тези са от някоя седма или осма дивизия.

Кефи ме тяхната самоотверженост.

След стадиона минаваме край стария чичка на първия етаж, който винаги гледа телевизия, хапвайки си нещо на една малка маса. Той е в един блок за стари хора. За него си фантазирам, че бабичката му е умряла, защото е винаги сам. Всеки път като го видим ни кефи начина по който се е настанил в стария фотьойл. Имам чувството, че гледането на телевизия в петък вечер е единственото удоволствие, което му е останало в този живот. Изглежда ми на добър човек. Веднъж го нямаше там и ни стана много тъжно, но след няколко петъка той отново се появи в неговия фотьойл и ни стана хубаво. Тогава си помислих, дано чичката не умира скоро…

После тръгваме нагоре и край фирмите за продажби на имоти излизаме на улицата с магазините и местата за хапване, разни пилета на грил, дюнер кебапи, пържена риба, два японски ресторанта, няколко китайски, по един италиански, виетнамски, персийски, индийски, множество кафенета със сандвичи и поне седем, осем тайландски ресторанта.

За да стигнем до моя duck with snow peas трябва да прекосим улицата към площадчето и веднага след италианския La Piazza да се качим по едни стръмни стълби на втория етаж. Италианците правят много добра капричиоза, макар аз да не съм по пиците – когато ходим при тях си вземам едно телешко в доматен сос и разтопен кашкавал с авокадо, което понякога е вкусно. Преди време те бяха много зле, там се чакаше безкрай и беше хаос, после някакъв млад пич, май сина на собственика, стегна нещата, ремонтира мястото и сега не е лошо, но ме дразни, че заедно с подобренията си удвоиха цените.

Откакто синът на стария италианец пое ръководството, La Piazza го дава много добре. Иска ми се да вярвам, че стария италианец се е оттеглил да си грее старините край някое лозе в Тоскания.

Само една светеща табела загатва, че горе има китайски ресторант. Не много хора го знаят, което е добре за мен.

Не го знаят, понеже за да го стигнеш, трябва да минеш тези тесни стълби, а те лесно се пропускат.

Това B.Y.O. Welcome ме кефи най-много – означава че можеш да си донесеш виното.

На вратата ни посреща Лили, чието име запомних в асоциация с Лили Иванова (Веско е много зле с имената). Тя е весела китайка и заедно с нейния китаец мъж въртят този ресторант. Той готви, а тя носи яденетата и действа наоколо още едно, две млади момичета. Лили е ниска и тумбеста, със забележително здрави прасци. Тя ни обича и винаги се радва да ни види. Всеки път ни дава хубавата маса до прозорците, от където можем да зяпаме минаващите по площадчето, както и вечерящите в La Piazza, които от прозореца на Лили изглеждат много интересни.

Менюто в този китайски ресторант не е много голямо, побира се на две страници, но всичките неща са вкусни. Лили знае, че много обичам duck with snow peas, защото веднъж я питах какво друго освен duck и snow peas се слага в тигана, надявайки се хитро да науча секрета, за да си го готвя в къщи. Начина, по който Лили ми отговори, че нищо друго не се слага и че печената патка, която купуваш от китайски деликатесен магазин има всичките сокове и миризми, дето го правят такова вкусно, ми подсказа, че Лили малко ме плъзга. Нали всеки път преди да го хапна, инспектирвам чинията вниматено и виждам как е готвено с някакъв сос, а всички знаят колко са важни специалните сосове в китайската кухня.

Оплаквам се на моето момиче, че ме плъзгат, а тя вика абе Веско, много си глупав, за какво ти е да знаеш как се готви, като винаги можеш да дойдеш тук и така да си запазиш удоволствието. Виждам че е права. Докато чакаме хапването и после, докато хапваме и пийваме винце си говорим за разни неща: интересни хора и събития през седмицата, готини книги които сме чели, аз и надувам главата за ъгли, цветова гама и композиционни баланси, разказвам за Индия. Понякога става дума и за проблеми. Хубавите и лошите неща вървят заедно.

Ресторантчето не е нещо особено, в него винаги е спокойно.

Докато четем менюто, ни дават да ръбаме едни хрупкави пръжки, приготвени от скаридено брашно. Почнеш ли ги, не можеш да спреш.

До нас има семейство с едно шумно момченце (това в гръб), но те тъкмо свършват и си тръгват, за да ни оставят в мир и спокойствие.

Веднъж тук щракнах тази жена, която си беше пийнала малко. Нейния тъкмо беше замина до кенефа и както си клюмаше сама, ми напомни за „Нещо свърши”, кратък разказ на Хемингуей. После една приятелка ме пита как мога да и пусна снимката без нейното разрешение, аз и казах, че Веско не обича да взема разрешения и тя май се засегна. Обещавам и за в бъдеще да щракам снимки без да искам разрешение и без да следвам разни глупави правила…

Блюдата пристигат едно след друго, Лили винаги намира да каже нещо весело да се посмеем заедно, а винцето си върви. Китайското хапваме с ориз на пара, в един метален термусов съд (да стои горещ) от където го сипваме в малки порцеланови купички. Отгоре си слагаме по малко от яденето. Понеже съм винаги гладен (още от хора на Варненските момчета), обичам да си хапвам и всичко ми е вкусно. Всъщност може да се каже, че Веско яде като ламя. Докато моето момиче изчопли върха на купичката си, аз я карам поне три пъти да ми сипе отново ориз, че моя бързо свършва. Мога и сам да си сипя, но обичам да гледам как мърда пръстите си, докато вдига капака, загребва с лъжицата и внимателно ми добавя в порцелановата купичка.

Първо донасят нейното предястие, асортимент от три различни неща. Това триъгълното е curry puff и е много вкусно. Те вървят много добре с тъмния соев сос (дето е с нарязано люто чушле).

На мен ми дават тези марули, които сгъваш и нагъваш с пръсти. После ти носят притоплена мокра кърпа да си изчистиш пръстите.

Ето го и моя невероятен duck with snow peas. Приготвен е с някакъв сос, чиято тайна Лили не желае да ми издаде.

Crispy skin boneless chicken за моето момиче, което си е пилешки гърди с препечена кожа. Не обичам пилешки гърди, но това е много вкусно и в последствие не се отказвам от него.

Тук нямам търпение да започвам, но в яденето тя е спокойна и бавно си сипва ориз.

Ориза е в този метален съд, за да се пази горещ.

Много скоро моето момиче пъшка, че не може повече, а аз казвам да не се притеснява, че ще и помогна. Тя яде колкото едно врабче. Смея се, че точно този израз ми хрумна докато гледах колко ядат индийците в Индия. Тя вика кво се хилиш, а аз викам нищо и се заемам с отговорната задача да свърша всичко на масата. Разбира се, че се справям успешно, докато винцето също приключва. Време е за fortune cookies. Лили винаги ни носи по две бисквитки, които чупим, за да видим какви късметчета ще извадим. Винаги ми е смешно, защото моето момиче вади това с по-прозаичен текст, колкото и да върти чинийката пред себе си. После, като прочете че моето късметче звучи по-романтично вика а-а-а това беше за мен!

Късметчетата идват с клечки за зъби, което ми се струва доста прозаично. Курабийката, в която са изпечени става за ядене.

На моето късметче (от другата страна на това листче ) пише: Do all you should, not all you could, което адски ми харесва, а за моето момиче се пада: Win with humility: lose with grace, което не и харесва и ми вика, че пак сме изтеглили грешните листчета. Тези цифри, дето се виждат там никога не съм ги пускал в тотото. Ако някой спечели нещо с тях и ми каже за това, ще ме направи много щастлив.

По някое време викаме сметката и доброто ми настроение се запазва, понеже в кожената папка, дето ни дават лежи листче, чиято цифра никога не надхвърля 60, за разлика от La Piazza и останалите места в Сидни, където тази цифра много лесно може да набъбне тройно. Добавям около десет процента и благодарната Лили заедно с мъжа си, ни изпращат до вратата с едно „айде чао до другия петък”, макар това да не е сигурно.

Долу, около външните маси на La Piazza е все още шумно. Сервитьорите продължават да дебнат дали някой няма да си поиска нещо.

Ноща е приятно топла – чувства се дъха на идващото лято. Ние тръгваме обратно колкото се може по-бавно, вървим първо край фирмите за имоти, чичката, който е все още жив и гледа телевизия, край стадиона, където е вече тъмно, край малкото куче, което този път не ни лае, край къщите на французина с червеното вино и германеца със светещите лампички по пътеката, край изумителните джакаранди, чието лилаво можеш да видиш дори в тъмното…

4 thoughts on “Сезонът на джакарандите”

  1. Прекрасна, спокойна, уютна и топла вечер… Пожелавам ви безброй такива! 🙂

  2. Ммм не я знам тси реколта, но поначало почти всички Crianza Navarra са много добри. Ако ти попадне някое на Rioja също не го подминавай.

    1. Войне, благодаря за инфото. Непременно ще се огледам за Rioja из тукашните винени магазини.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *