Най-благият човек в Тайланд
Това е продължението на Сто години самота.
В този постинг ще разкажа за Варатит, за един дворец, ще стане отново дума за хапване, за културните обноски на храненето (както ги разбират в Тайланд), а също и за някои други измерения на човещината.
Двореца от снощи. Зад него е тиковия дворец.
Преди да се срещна Варатит имам цяла сутрин да видя тиковия дворец Виманмек (нали му се канех вчера). Втурвам се натам с висока скорост. Преди да го стигна минавам през площада от снощи. Всичко е по-спокойно, барикадата е разчистена. Обикалям доста оградата на двореца докато намеря централния вход. Там е пълно с въоръжени хора, които макар да се усмихват, ме карат да се чувствам напрегнат. Когато си купувам билет да вляза, установявам два разочароващи факта, първо че трябва да нахлузя една синя пижама, защото съм бил с къси гащи и второ, че трябва да оставя раничката с фотоапарата на входа. За пижамата не ми пука, но липсата на апарат се преглъща трудно (как ще покажа на приятелите съблогъри какво има в двореца). А вътре е интересно. Различни водачи се сменят да ни водят из залите пълни с изящни предмети на изкуството и ни разказват какво било. Кралят, построил тиковия дворец трябва да е бил голям пич, защото започнал модернизацията на кралството и успял да прецака англичаните, като не им дал да колонизират страната. Как няма да е пич, гледай му само името: Прабат Сомдет Пра Порамин Маха Чулалонгкорн Пра Чулачомклао Чаоюхуа (Phrabat Somdet Phra Poramin Maha Chulalongkorn, Phra Chulachomklao Chaoyuhua).
Много дървени орнаменти.
Осмоъгълника със стаите горе на крал Прабат Сомдет Пра Порамин Маха Чулалонгкорн Пра Чулачомклао Чаоюхуа.
Това са стаите му за гости.
Това ченге се возеше на велосипед край съседния дворец.
Двореца Виманмек е пълен с красиви неща, подарени на краля от други държавни глави. Редят се стая след стая пълни с антики, порцелани, картини и древно оръжие. Факта, че всичко е събрано от цял свят му дава някакъв баланс, който ти държи интереса. Кулминацията на нашия тур са стаите на краля, които се намират в горния етаж на осмоъгълника. Горе разбирам защо кралят е използвал този дворец само няколко години и после се е преместил в друг дворец – горе е адски горещо. Не се търпи. Нали тогава не са имали климатик. Навсякъде из коридорите на двореца е пълно с китайски вази, които много ми харесват. За жалост от тях мога да щракна само тези които са навън. Ето някои от тях:
Тези гърнета ги заснех главно за моето момиче, което много обича автентични гърнета.
Времето ми стига точно преди обядната среща с Варатит. Дори малко съм подранил. Ресторанта до Националния стадион представлява сенчеста ниша с няколко тъмни сепарета. Масите и столовете изглеждат толкова окаяни, че набъкания с предразсъдъци западняк би го подмине с погнуса. Пода му е напукан, мазилката изкъртена и от огромните казани и газови котлони в дясно изригват кълбета пара и пушек в резултат на активната готварска дейност около тях. В първите дни и аз като всеки надут фаранг не забелязвам това място. Сега обаче предразсъдъците падат един след друг. Първо усещам, че мирише вкусно, после виждам че мястото е бъкано, главно с чисто облечени офис служители, което е добър знак. Гледам в целия ресторант има само един свободен стол до някаква двойка младежи. Аз им се хиля от сърце, те също ми се хилят и с радост се сбутват да ми направят място.
Докато чакам яденето, което съм си поръчал с посочване в едно меню с цветни снимки, правя невероятно откритие – наоколо всички без изключение си хапват с лъжица, независимо дали ядат ориз, зеленчуци или месо. Вилицата държат с лявата ръка, но я използват само да подбутват храната към лъжицата с която я загребват и пъхат в устата си. Сега стоплям защо досега винаги ми дават вилица и лъжица, дори да не съм си поръчвал чорба. Явно в Тайланд нож не използват, а клечки като китайците или японците използват рядко, само когато имат спагети (noodles). Първо ми е смешно да ги гледам, но после се замислям. Кой казва, че храненето с нож в лявата и вилица в дясната ръка било по-културно. Всичко е въпрос на форма и съдържание. Какво ти дреме когато храната е вкусна? Съдържанието е важно. Ето как преодолявам още един предразсъдък, започвам и аз като тях. В началото ми е странно, но да гребеш ориз с лъжица се свиква бързо.
Готвачките в ресторанта до Националния стадион. Тази с червената престилка е постоянно весела.
Моят обяд – поръчвам само едно ядене да не ме помисли Варатит за много лаком. Тук пия бира Чанг. При ориза можеш да видиш лъжица и вилица под нея.
Познавам Варатит още с влизането му – висок, кльощав и със старомодни очила, които на тънкото му лице изглеждат огромни. Абсолютен собственик на гласа си. Той ме вижда и веднага идва при мен. Младите вече са се изнизали (след поклон и ръце събрани като за молитва да ми кажат довиждане). Варатит излъчва невероятно спокойствие и лъчезарност. Той носи една дебела книга, която поставя внимателно до себе си. После се усмихва свенливо и ме моли да му покажа писмото от Sydney Morning Herald. Докато ми гледа писмото аз посягам към дебелата книга. Това се оказват плановете на един от новостроящите се в Банкок небостъргачи. Противно на очакванията ми Варатит прочита внимателно писмото, вади един миниатюрен сканер и го плъзга няколко пъти върху листа, после го включва към gsm-a си и набира някакъв номер. Аз само гледам като теле.
Докато чакаме яденето, си говорим за глупости. Варатит ми се извинява за бар Дънди. Мислел си е че съм австралиец, на тях им харесвали такива места. Той завършил инженерство в Лондон, но не е инженер по стоманите или бетоните, а инженер по климатиците. В момента главата му пушела че сега неговата фирма трябвало да проектира климатичната система на този небостъргач. Това е добър шанс да попитам въпрос, който вярвам интересува един легендарен блогър, посетил Азия неотдавна: защо са надули толкова много климатика в надземното метро (Sky Train)? В него е винаги студено и постоянно виждам пътниците да подсмърчат. Отговора – трудно се регулирала температурата при различна бройка пътници. Когато във купето има много народ, влязъл от „горещото вънка” климатика е точен, но когато хората слязат в купето става бързо студено. Питам го и за местните маниери на хранене. Оказва се че в Тайланд да пъхаш вилицата в устата си е точно толкова нецивилизовано, колкото в Европа да пъхаш ножа в устата си…
Яденето идва, лафим си и си хапваме. Маниера на Варатит е мек като гласът му, не усещам никакво напрежение. Речта и движенията му са в абсолютен баланс. От него лъха безгранична доброта. Гледам го и му завиждам, че ми се иска и аз да бъда такъв благ и спокоен. По някое време gsm-a му започва да вибрира на масата. Варатит поглежда текста, който е пристигнал и отново извинително се усмихва. Всичко е наред, утре в Чианг Май (Chiang Mai) щял да ме чака моят водач. Чианг Май – утре, изумен съм аз!? Да, клати глава Варатит и продължава да се усмихва извинително, за жалост съм загубил един ден (с моето бягство от бар Дънди). Той вади лист хартия и започва да пише указания. ОК, казвам аз и си придавам вид че не ми пука.
Чианг Май е вторият по големина град в Тайланд и се намира далеч насевер. До там ме чакат 14 часа ако тръгна с влак, 11 часа с автобус, но има и самолет. Да живее интернет! Първата ми работа след обяда с Варатит е да се пъхна в интернет кафе. Nokair.Com прибира от кредитната ми карта 1790 бата и ми казва да чакам потвърдително писмо, с което да си получа билета на летището. Едно натрапчиво съмнение ме свива под лъжичката, но в духа на новооткритата си свобода гледам да не се притеснявам за подобни дреболии.
Винаги съм мечтал да се „загубя” в някоя азиатска страна, да отида там където няма туристи и наистина да видя как живеят хората. През оставащия ми следобед в Банкок решавам да направя точно това. От крайната станция на надземното метро хващам градското корабче и пътувам нагоре по реката докато подмина всичките дворци, уат Арун, мостовете и докато изчезнат туристите които се качват или слизат от корабчето. Малко преди да изляза от картата, слизам и аз. Тръгвам по улиците без посока. Пълно е с някакви магазини на едро (подобни на пазара в Илиенци) и работилници за дърво и метал в които по един двама азиатци усърдно се трудят над някоя врата или метален резервоар. Понякога виждам такива дето са все още в обедна сиеста, излегнати на сенчеста пейка или върху моторетка. По-сладко дремещи хора от тези в Тайланд не съм виждал. Други пък са приседнали на ниски столчета с пластмасова чинийка върху коленете си и чоплят някакъв ориз, чиято лютост надушвам от два метра. Деца с виснали шорти и потници бягат напред и назад, колите изчезват и се увеличават моторетките. Всичко ми е интересно и макар да ми е чуждо, ми е спокойно. Никой не ме тормози, тук очевидно туристически крак не е стъпвал. Само дето хората ме зяпат като някакво полезно изкопаемо и понеже ми е гот, аз им се хиля, те няма къде да отидат и те ми се хилят.
Този мост го щракам малко преди да изляза от картата.
Стигам до някакъв канал и тръгвам по брега му. На някои места има струпване на наколни жилища, там се изнасям по успоредната улица, на други места излизам отново на брега и виждам наколните жилища на другия бряг. Животът на хората тук е обвързан с канала – децата се къпят, жените перат дрехи, а някои дори ловят риба. Чудя се какво ли могат да хванат в тази мръсно-кафява вода докато виждам как един вади грамаден кефал. Край къщите са навързани малки смешни лодки с които обитателите ходят до другия бряг или може би на гости при комшиите си. Аз блея по всичко това, времето си лети и слънцето тръгва да залязва.
Вече съм край канала. На някои места той е доста широк.
Този току що излезе от водата.
Един ме гледа как го щракам. Човека си има къща, макар и от подръчни материали.
Срещат се и по-прилични къщи.
Докато се мотам край канала гледам на едно място бабка и дядко готвят нещо. Край тях неотменните пластмасови масички. Изведнъж усещам страхотен глад. Нали на обяд с Варатит си поръчах само едно ядене (да не се излагам че съм толкова лаком), сега гладът така ме връхлита, че веднага сядам на една от масичките. За жалост тук няма меню и никой не знае български, а аз не знам тайландски. Соча само че съм много гладен, бързо да ми дават нещо за ядене преди да съм умрял от глад. Хората ми се кефят и започват да търчат напред назад. Усещам че се превръщам в нещо като забележителност. Може би съм им първият фаранг-клиент. Те се мъчат да ми обяснят какво ще ми наготвят, аз не разбирам но викам давай наред, всичко ми е вкусно.
Докато чакам яденето и си драскам в дневника, усещам наоколо някакво движение. Уж нямаше никой, а като вдигам глава, гледам цялото ресторантче вече пълно. По един, по двама идват разни хора и заемат масите. И всички поръчват същото като Веско Петров (после им видях порциите). Всички ме зяпат и приятелски ми се усмихват. Очевидно мълвата за фаранга Веско се е разнесла из кварталчето. Моите хора ще умрат от кеф – гледам викнали дъщери и внуци да помагат за неочаквания оборот. Едно нежно момиче с дълги мигли, явно голямата им дъщеря, ми носи яденето и после през две минути идва да ми долива чая. Тя за жалост знае само две неща: Thankyou, Sorry и постоянно ги повтаря. Всички ме зяпат с интерес да видят как ще реагирам на храната и усещам всеобщото им одобрение когато започвам да ям с охота. Едното от двете кърита върху ориза е адски люто, но се преборвам успешно с него, благодарение на странните зеленчуци, които ми носят в отделна чиния – няма случайни неща, всеки път когато устата ми гори, лапам по един два зелени стръка и ми става гот.
После ми носят десерт, който не съм поръчвал. Започвам да си мисля че като дойде ред за плащане ще ме олющят едно хубаво, но бързо гоня тази мисъл от главата си. Важното е че ми харесва, колкото и да струва на края. Тогава се случва нещо, което не съм очаквал. Нали си тръгвам и искам да платя. Момичето клати отрицателно глава и вика No! (значи знаела още една дума), мъчи се да обясни че заведението черпи. Понеже ме е срам дето преди малко имах подозрение към тези хора, аз се опъвам като магаре на мост – настоявам да платя, искам да покажа че ми е харесало. Тя отива при майка си и започва да дискутира нещо с нея. Виждам колко се притеснява от цялата ситуация, после идва при мен и поруменяла написва на едно листче две цифри: 35. Тридесет и пет бата за всичко това! Тази страна и тези хора не спират да ме удивяват. Прекратявам всеобщото неудбство като връчвам 50 бата и тръгвам. Всички в ресторанта ми викат довиждане по тайландски (кланят се с ръце събрани като за молитва), а бабката и дядкото заедно с мацето ме изпращат чак до улицата.
Вечеря за 35 бата. Лютото къри е това в ляво.
Десерт, който не съм поръчвал. Подсладено кокосово мляко с лед и разни неща от които познавам само зърната варена царевица. Удивително свежо.
Навън е вече сумрак и нямам идея къде се намирам. Как в последствие ще се прибера по тъмно от този далечен квартал си е цяла одисея (първо пеш, после една моторетка и накрая тук-тук). За сега обаче на душата ми е леко и не изпитвам страх че в това екзотично място може да ми се случи нещо лошо. Свойски ми е като едно време в гръцката махала на Варна. В мизерно изглеждащите бараки наоколо тракат чинии, мирише на пържен лук и подправки, хората се приготвят за вечеря. Майките подвикват на децата си да се прибират вече от улицата, чува се смях и гълчава. Кой може да ми каже че тези бедни хора са по-малко щастливи от нас…
Следва: Смотан пътешественик.