Тасмания 8 – Заливът на огньовете

м

Заливът на огньовете

Това е продължението на Историческото градче Рос.

 

Тази сутрин всичко е мир и любов. Нали вчера имахме малък спор къде да ходим днес, понеже аз искам да шофираме 50 км до един фар по средата на Залива на огньовете, докато моето момиче не иска да се друса в автомобил, а иска да върви. Вчера тя бе разочарована, че Bay of Fires не е една културна и добре разработена пътека, а трябва да драпаш по плажовете и да се катериш по разни скали (оказва се че тя не спада в категорията скалолазка моя).

Да, тази сутрин моето момиче е кротко – усмихва се и вика ти си капитана, ти водиш, ще отидем там където ме заведеш. Става ми малко тъжно – искам тя да е щастлива, да правим каквото на нея и харесва. Ами харесва ми да ходим до фара, казва тя.

Пътя до фара е черен, но никак не е лош, караме си бавно и се кефим на Triple J, който макар и в буша, продължава да се лови. Времето е ясно с възможно най-яркото слънце на света. Фара е внушителен, но доста грозен с потъмнели гранитени павета. Около него има струпани пак от тези грамадни обли камъни, дето ги видяхме вчера във Fingal Bay. Аз отново не мога да им устоя. Айде отивай, казва тя, аз ще те изчакам. Тръгвам да се катеря по камъните и гледам да не се бавя много. Ето някои от снимките които направих там.

Отвъд скалите започват едни безкрайни плажове с бял ситен пясък, който в мократа си част е много удобен за вървене. Яркото слънце, ослепителния пясък и странните оцветени скали създават нереално усещане, сякаш си на чужда планета. Вървим доста часове през няколко плажа. Понякога се катерим през скалите които разделят плажовете, понякога следваме в буша тясни пътеки, прокарани от дивите животни (кенгура, вероятно).  По пътя виждаме едни смешни пилета, дето бягат напред и назад заедно с вълните. Неусетно сме огладняли и спираме за пикник на една висока скала над океана. Тук обядваме със  сандвичите дето моето момиче  приготви сутринта и се дивим на простора, на усещането че в него сме като последните два елемента на света.

Вече е късно и тръгваме обратно. По пътя назад, в далечината край скалите на фара щъкат някакви малки точки. С дългия обектив виждам, че това са група туристи, които пък ни гледат от там с бинокли. Странно е да срещнем хора в тази пустош и ми е смешно как се зяпаме един друг от разстояние. Туристите са много изумени да ни видят че се появяваме от никъде. При тях спираме за малко да разберем какви са. Оказват се групата от организирания Bay of Fires Walk, същия за който трябва да платиш $2000. Тези ни гледат със завист, че сме независими щото осъзнават, че в Bay of Fires можело да си вървиш без да плащаш и сякаш са разочаровани, че плажа пред тях вече не е девствен (нали им обещаха девствени пусти плажове, без Веско и неговото момиче). Ние ги оставяме на съдбата им и се шматкаме още малко край фара. После, много доволни от дългия поход се прибираме в St Helens да пием по едно кафе и да купим малко стриди за довечера (една дузина за $12). Кафето е блудкаво, понеже в него има много мляко и малко кофеин. Докато надигаме блудкавото кафе, гледаме че има още време и викаме дай да скочим с колата до The Gardens, друга точка от която можеш да видиш Bay of Fires.

Пътя до The Gardens е много живописен. Там също има от червените обли камъни, бели пясъчни брегове и няколко интересни къщи. Напълно изумително, в The Gardens откриваме едно литнало над океана кафене, предлагащо еспресо, капучино и лате. Моето момиче вика ей, гледай сега, що пихме това блудкаво кафе в St Helens. На паркинга се засичаме с двама швестери, които тъкмо се качват в една малка швестерска кола. Те много ми приличат на германци и за това им казвам гутен таг, но акцента с който единия от тях отговаря гутен таг ми подсказва, че може би са руснаци. Тръгваме да видим чудесиите на брега и аз викам на моето момиче тия двамата май бяха швестери руснаци, а тя ми вика престани най-после с тези глупости.

Връщаме се в St Helens и по пътя гледаме една ферма за стриди, където продават дузината за $8. Ех че ме хваща яд дето вече си купихме за $12. Освен стридите, (които ни чакат в хладилника на мотела), от един рибен ресторант си поръчваме пържена риба, картофки и разни други морски деликатеси за вечеря. Докато чакаме тези неща гледам в един аквариум щъкат невъзмутими едни грамадни раци. Всеки от тях си има специална табелка казваща Тасмания и някакъв номер. Продавача ми обяснява, че раците не са чак толкова невъзмутими понеже можеш да ги купиш на кило ($85 килото) и да ги опечеш на барбекю за вечеря, а металната табелка показвала че раците са легални. То в Тасмания не можело току така да си ловиш раци. Трябвало да си рибар и да си платил годишен кетап за определена бройка раци.

Тази вечер в мотела отново празнуваме с Pino Noir, което е отново страхотно, има още и от миризливия кашкавал с кирша, стридите също са вкусни, но магията която преживяхме в Хобарт сякаш не е толкова силна. Може би трябва да празнуваме по-рядко, казва моето момиче. Съгласявам се с нея и си мисля какво нещо е човека. Как ако ти се случват само хубави неща, скоро свикваш с тях и преставаш да ги цениш достатъчно.

После спим, но миг преди да дойде Сънчо имам следната мисъл: лошото на този свят, колкото и да не го искаме и колкото и да го избягваме, си има своето място да направи живота ни пълен. И още: ех, че си дървен философ Веско…

Утре ще ходим до един национален парк – Freycinet National Park.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+