Порт Артур

Това е продължението на Тасмания

Приятели, в този постинг Веско и неговото момиче ще видят Порт Артур – едно от първите наказателни селища на Тасмания (имало е и други, но Порт Артур е известен понеже тук много от сградите са се запазили като романтични развалини), ще видим също един урок по геология, а накрая дори ще стане дума за хомосексуализъм.

Тази сутрин се събуждаме изпълнени с надежда, че времето може да се усмихне. Имаме един хубав план да повървим пет шест часа до великия Cape Raoul (нещо като нос Калиакра). Уви, навън не само пука дъжд, но духа вятър и е много студено. Дали това ще уплаши сърцата наши? Разбира се че не – докато пием кафе и хапваме печени филийки с масло и конфитюр, сменяме този план с един още по-хубав, да видим историческото градче Порт Артур, където ще има къде да се крием от дъжда и ще е по-лесно да мърдаме с чадър. След обяд времето може да се оправи за великия Cape Raoul. Плана е съставен и аз скачам да го осъществим, но тя вика къде ръгна сега, чакай да си свърша филийката.

В гората преди да стигнем историческия Порт Артур гледаме наредени  един след друг няколко паркинга, в които няма никакви коли. Явно понякога става голяма тарапана. Днес обаче сме почти сами, на касата двама души си купуват билети. Тази „опашка“ обаче макар и от двама изобщо не мърда – дебелите лелки дето дават билетчета са адски мудни. Викам на моето момиче добре че паркингите са празни, иначе сега щяхме да висим до утре. После идва нашия ред и даваме на дебелите лелки по $26 за вход плюс още $9 за аудио-тура който през слушалките ти говори какво било в различните точки на колониалното село от 1 до 36. С билета получваме и по една картичка с име на каторжник, да сме видяли после каква е нашата съдба.

Вътре е едно приказно зелено! Широки поляни, огромни дъбове и липса на туристи те кара да се чувстваш като в английско село, някъде в Cotswold. За това усещане допринасят и ситния дъжд, който ръси от време на време, необичайно студения въздух, който ти пронизва устните, и мъглата дето тайнствено обхваща високите хълмове наоколо. На нас не ни дреме за дъжда –  истински щастливи, завити в якета и сгушени под чадъра, обикаляме оцелелите сгради и развалини. Почваме с комендатството, което е напълно реставрирано и обзаведено с автентични за епохата легла, столове и маси. После гледаме караулното, където войниците давали наряд (но то е съвсем празно и студено), фабриката и болницата, чиито скелетни развалини стърчат романтично на фона на сивото небе.

Няма никой, само моето момиче.
Къщата на коменданта, в която живял с жена си и прислугата съставена от каторжници и каторжнички.
Тя е реставрирана. Най-луксозното място в Порт Артур по това време.
Тук се катерим на един хълм да погледнем караулното, фабриката и залива от горе. В залива има едно корабче което сега не се вижда.
В тази къщика бил заточен само един каторжник. Някакъв бунтовник ирландец от знатно потекло. Той бил тежкар, не го карали да бачка, само четял книги и въздишал по далечната Ирландия.
А, тази снимка как цъфна тук? Тя трябваше да е малко по-късно в моя раказ, когато моето момиче вика не виждаш ли колко е хубаво.

По някое време се качваме на едно корабче/катамаран да обиколим залива, край острова на мъртвите с гробището на Порт Артур и после край острова на момчетата. Първият е толкова малък, че се чудя къде намериха да заровят толкова народ, но някакъв екскурзовод по уредбата на корабчето ни обяснява как гробовете ги копали един върху друг. Островът на момчетата е също много тъжен, там изпращали малолетните престъпници. Било голяма мизерия и децата мряли като мухи. Това корабче ни идва много добре да седнем малко  на задниците си с по един топъл чай, че из Порт Артур пада голямо вървене.

Корабче-катамаран с удобни седалки за морни задници.
От него гледаме към фабриката и болницата на хълма.
Гледаме и комендатската къща.

Обратно на брега, с моето момиче си продължаваме обиколката. Влизаме в пандиза, където затваряли най-упоритите каторжници. Там е много страшно, понеже им забранявали да говорят и да чуват, а лицата им били покрити с маски (включително и на охраната). Този режим на пълна изолация и обезличаване на идивидуалноста бил много ефективен – само за няколко месеца повечето пандизчии превъртяли шайбата и се наложило да им направят лудница. Лудницата е точно до пандиза и сега в нея има музей и кафе. Тъкмо ни хванал малко глад, викаме дай да видим какво има за хапване в кафето.

В кафето на лудницата нагъваме някакъв борш (гъста чорба със зеленчуци), печени хлебчета с чисто масло, аз зяпам масивните зидове и старовремските прозоци и викам глей сега как народа се кефи, а само преди двеста години същото това пространство са дивяли прегладняли лунатици. Представям си какво би станало ако изведнъж се случи скок във времето – лунатиците да цъфнат сред дебелите туристи. Представям си как ще се нахвърлят върху изоставените чинии по масите, а дебелите туристи уплашени ще кажат ау-у-у, и следващия път няма да си поръчват тройни порции (понеже аз мразя някой да изхвърля храна). От тази мисъл ми става весело. Нашия борш с печените хлебчета и чистото масло никак не е лош – изяждаме всичко до шушка (главно Веско).

Това е лудницата, с пандиза зад нея. В лудницата дават вкусен борш (някаква гъста чорба със зеленчуци).
Пандиза е много страшен.
Изолирани секции за вървене по пет минути на ден.
Отново фабриката (вече от брега) с болницата зад нея.
Тази пандизчийска снимка ми харесва.

След лудницата минаваме през една черква без покрив която е много красива, през губернаторската къща която също няма покрив но не е толкова красива и през английската градина, дето се шири отпред. По средата на градината има шадраван с оригинален каменен водоскок издялан от мъчениците каторжници. Навсякъде в градината едно нацъфтяло (нали е пролет) и моето момиче ще си умре от кеф. Кво толкова се хилиш викам аз, а тя ме зяпа сякаш съм малоумен – миличко, не виждаш ли колко е хубаво! Аз виждам ама се правя на хамав.

Шматкаме се дълго из това английско село и накрая влизаме в една зала дето прилича на лабиринт – различни навързани помещения с интересни експонати по които следваш живота на твоя характер. Нали помниш как в началото ни дадоха по една картичка с име на един от първите каторжници. Тук четеш и гледаш какво се случило с теб (твоя характер) след пристигането в наказателната колония. Човека от картичката на моето момиче е някакъв Саймън, който бил дърводелец и който  след като излежал седемте си години корбен труд, се издигнал и станал уважаван свободен гражданин на Австралия. Моя главоч Джон обаче бил тъкач, изпратен на каторга в Порт Артур за това, че откраднал няколко свещи и понеже тук нямало станове за тъкане, го забили на най-тежката работа – да копае пътища през буша. Само за няколко месеца се разболял от пневмония и се гътнал. Кокалите му продължават да гният някъде из острова на мъртвите. Мен ми става тъжно и викам ъ-ъ-ъ а тя ми се смее че моя Джон се затрил, докато нейния Саймън просперирал…

Приятелю, смятам да прекъсна малко моя разказ щото ме е страх че вече си се уморил. По-добре си почини и утре когато си отново свеж за Веско, продължи нататък. Ако ти е интересно обаче за хомосексуалистите, можеш още сега да цъкнеш ето тук: Цък.

3 thoughts on “Тасмания 2 – Порт Артур”

  1. Ааа, ти спокойно, пиши си, ние си пием кафе и четем без да се уморяваме много. :Р

  2. Здравей Войне, радвам се да те чуя и тук 🙂

    Всичкото беше в един постинг, но ми се стори твърде дълго и ми се искаше да добавя повече снимки…

  3. Така, така, много хубаво правиш.
    В някои от снимките съм направо влюбен.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *