Порт Артур
Това е продължението на Тасмания
Приятели, в този постинг Веско и неговото момиче ще видят Порт Артур – едно от първите наказателни селища на Тасмания (имало е и други, но Порт Артур е известен понеже тук много от сградите са се запазили като романтични развалини), ще видим също един урок по геология, а накрая дори ще стане дума за хомосексуализъм.
Тази сутрин се събуждаме изпълнени с надежда, че времето може да се усмихне. Имаме един хубав план да повървим пет шест часа до великия Cape Raoul (нещо като нос Калиакра). Уви, навън не само пука дъжд, но духа вятър и е много студено. Дали това ще уплаши сърцата наши? Разбира се че не – докато пием кафе и хапваме печени филийки с масло и конфитюр, сменяме този план с един още по-хубав, да видим историческото градче Порт Артур, където ще има къде да се крием от дъжда и ще е по-лесно да мърдаме с чадър. След обяд времето може да се оправи за великия Cape Raoul. Плана е съставен и аз скачам да го осъществим, но тя вика къде ръгна сега, чакай да си свърша филийката.
В гората преди да стигнем историческия Порт Артур гледаме наредени един след друг няколко паркинга, в които няма никакви коли. Явно понякога става голяма тарапана. Днес обаче сме почти сами, на касата двама души си купуват билети. Тази „опашка“ обаче макар и от двама изобщо не мърда – дебелите лелки дето дават билетчета са адски мудни. Викам на моето момиче добре че паркингите са празни, иначе сега щяхме да висим до утре. После идва нашия ред и даваме на дебелите лелки по $26 за вход плюс още $9 за аудио-тура който през слушалките ти говори какво било в различните точки на колониалното село от 1 до 36. С билета получваме и по една картичка с име на каторжник, да сме видяли после каква е нашата съдба.
Вътре е едно приказно зелено! Широки поляни, огромни дъбове и липса на туристи те кара да се чувстваш като в английско село, някъде в Cotswold. За това усещане допринасят и ситния дъжд, който ръси от време на време, необичайно студения въздух, който ти пронизва устните, и мъглата дето тайнствено обхваща високите хълмове наоколо. На нас не ни дреме за дъжда – истински щастливи, завити в якета и сгушени под чадъра, обикаляме оцелелите сгради и развалини. Почваме с комендатството, което е напълно реставрирано и обзаведено с автентични за епохата легла, столове и маси. После гледаме караулното, където войниците давали наряд (но то е съвсем празно и студено), фабриката и болницата, чиито скелетни развалини стърчат романтично на фона на сивото небе.
По някое време се качваме на едно корабче/катамаран да обиколим залива, край острова на мъртвите с гробището на Порт Артур и после край острова на момчетата. Първият е толкова малък, че се чудя къде намериха да заровят толкова народ, но някакъв екскурзовод по уредбата на корабчето ни обяснява как гробовете ги копали един върху друг. Островът на момчетата е също много тъжен, там изпращали малолетните престъпници. Било голяма мизерия и децата мряли като мухи. Това корабче ни идва много добре да седнем малко на задниците си с по един топъл чай, че из Порт Артур пада голямо вървене.
Обратно на брега, с моето момиче си продължаваме обиколката. Влизаме в пандиза, където затваряли най-упоритите каторжници. Там е много страшно, понеже им забранявали да говорят и да чуват, а лицата им били покрити с маски (включително и на охраната). Този режим на пълна изолация и обезличаване на идивидуалноста бил много ефективен – само за няколко месеца повечето пандизчии превъртяли шайбата и се наложило да им направят лудница. Лудницата е точно до пандиза и сега в нея има музей и кафе. Тъкмо ни хванал малко глад, викаме дай да видим какво има за хапване в кафето.
В кафето на лудницата нагъваме някакъв борш (гъста чорба със зеленчуци), печени хлебчета с чисто масло, аз зяпам масивните зидове и старовремските прозоци и викам глей сега как народа се кефи, а само преди двеста години същото това пространство са дивяли прегладняли лунатици. Представям си какво би станало ако изведнъж се случи скок във времето – лунатиците да цъфнат сред дебелите туристи. Представям си как ще се нахвърлят върху изоставените чинии по масите, а дебелите туристи уплашени ще кажат ау-у-у, и следващия път няма да си поръчват тройни порции (понеже аз мразя някой да изхвърля храна). От тази мисъл ми става весело. Нашия борш с печените хлебчета и чистото масло никак не е лош – изяждаме всичко до шушка (главно Веско).
След лудницата минаваме през една черква без покрив която е много красива, през губернаторската къща която също няма покрив но не е толкова красива и през английската градина, дето се шири отпред. По средата на градината има шадраван с оригинален каменен водоскок издялан от мъчениците каторжници. Навсякъде в градината едно нацъфтяло (нали е пролет) и моето момиче ще си умре от кеф. Кво толкова се хилиш викам аз, а тя ме зяпа сякаш съм малоумен – миличко, не виждаш ли колко е хубаво! Аз виждам ама се правя на хамав.
Приятелю, смятам да прекъсна малко моя разказ щото ме е страх че вече си се уморил. По-добре си почини и утре когато си отново свеж за Веско, продължи нататък. Ако ти е интересно обаче за хомосексуалистите, можеш още сега да цъкнеш ето тук: Цък.
Ааа, ти спокойно, пиши си, ние си пием кафе и четем без да се уморяваме много. :Р
Здравей Войне, радвам се да те чуя и тук 🙂
Всичкото беше в един постинг, но ми се стори твърде дълго и ми се искаше да добавя повече снимки…
Така, така, много хубаво правиш.
В някои от снимките съм направо влюбен.