Пътуване до опаловите полета
… или три хиляди километра за три дена (с леко изхвърляне де – всъщност шофирах четири дни, но навъртях три хиляди километра).
Има места по света, където попадаш извън критериите за собствен комфорт. Там сетивата ти са изострени и реакциите ти се доближават максимално до твоята дълбока същност. С една дума там се чувстваш истински, близко до себе си. Такова място за мен се оказаха опаловите полета.
За тях чух от Ицо, брата на Владо. Владо продава и прави сервиз на шевни машини, а брат му Ицо пристигна в Оз и не знаеше какво да прави със себе си. Кльощав, дългокос, странник, пиянде, май художник, Ицо е един от тези типове, които са ти симпатични, но знаеш, че с разпиляния си характер, няма да стигнат до никъде и много, много не им вярваш. Пийвайки си, Ицо говореше за опаловите полета, където късметлиите като него неминуемо ще намерят големия камък, който ще им донесе няколкото милиона долара, необходими за вечната нирвана, която ги очаква след това. Говорейки за опаловите полета, Ицо бе обладан от изгаряща страст, която все по-рядко виждам у хората, които срещам… Това ме заинтригува.
Тези дни реших най-после да ги видя тези опалови полета. Най-близките се намират в малко градче наречено Белите скали (White Cliffs), близо до Счупения хълм (Broken Hill) – 1200 км шофиране по магистрала 32 на югозапад от Сидни – точно от каквото имах нужда в момента. Хрумва ми че неделя е чуден ден за тръгване. Особено ако станеш рано и си приготвил всичко предния ден. Ето защо се събуждам в пет и докато измия зъби и ударя една контра, кафето за термоса е готово. Тръгвам в пет и петнадесет. Зима е – има цели два часа докато се съмне. Наливам бензин и по пустите улици на Сидни се изнасям към Сините планини. Трябва да ги прекося, за да се насоча към Счупения хълм. Изгрева ме настига след около 120 км. Вече съм в планината и кървавото зарево грее небосклона зад мен. Хрумва ми че слънцето ме гони, аз бягам от него и ми става малко смешно от тази мисъл.
След Blackheath някакъв чичка пред мен ми къса нервите, влачейки се с 80 в зона за 110. Минавам го при първа възможност и се втурвам надолу по острите завои. Веднага разбирам защо чичката е предпазлив, рано сутрин в планината има “black ice” – заледяване, което не се вижда добре. Усещаш го когато колата се поднесе към някоя пропаст. Случва ми се няколко пъти, но до пълно завъртане или скок в бездната не се стига, скоро започвам да гадая успешно къде се е маскирал този black ice.
После започва равното и с излизането на слънцето black ice изчезва. Вече е ведро утро, когато спирам да хапна нещо в Макдоналда на Литгоу (Lithgow). Отвикнал съм от сладникавите хлебчета на McDonalds, в Сидни тази верига почти изчезна, но по малките градчета все още вирее и народа там все още дебелее… Аз съм щастлив с прогреса на моето движение, пътищата са празни, слънцето грее и на душата е леко от това тръпнещо очакване за предстоящото пътуване.
След Литгоу през стотина километра се редят градчета с имена като Батърст (Bathurst), Ориндж (Orange), Молънг (Molong), Уелингтън (Wellington), Дабо (Dubbo). Това са малки градчета, цъфнали на картата в резултат на някаква руда открита в района или на плодородни почви натрупани по бреговете на някоя река. От време на време спирам за минутка да щракна някоя интересна сграда, но общо взето се движа стабилно и не усещам умора.
След Дабо дистанциите се увеличават, там терена се изравнява и дърветата започват да оредяват. Вече трябва да се внимава за бензина в резервоара. От опит знам, че трябва да пълниш при всяка възможност, колкото и скъпо да ти се вижда. Пристига и любимия ми момент на вцепеняване, когато даяниш 200 км в права посока, без да трепнеш и благодарение на липсата на детайли изпадаш в друго измерение, когато същество ти се движи в простаранството със 140 км в час и в същото време сетивата ти са изострени.
Вилкания (Wilcannia) е мястото, където трябва да се отклоня от магистралата. Изминал съм 960 км и до Белите скали ми остават още стотина. Тези сто километра са най-равните и най-правите, които някога съм шофирал. Слънцето е ниско, сенките – дълги и усещането нереално. Понякога се виждат животни – овце, кози, кенгура, които започват да скачат настрани, когато чуят колата. Често минавам през метални релси, които спират животните да прекосят от едното имение в другото. Те са поставени напречно на пътя, и минавайки със скорост върху тях гумите бумтят ужасяващо.
Вцепенение, умора, странна ниска светлина – всичко допринася за нереално усещане, сякаш пътувам към края на света. Появата на ръждив стар камион край пътя, на който виси табела с надпис : Добре дошли в Белите скали (Welcome to White Cliffs) е напълно неочаквана. В далечината се виждат ниски метални бараки с разорани насипи около тях и група сателитни чинии, които контрастират на фона на целия този библейски пейзаж.
Влизам в градчето и изведнъж осъзнавам, че тук може да няма къде да се спи, а вече е много късно да мисля за друго място. Никъде жива душа. Центъра представлява едно кръстовище с метална барака на която пише че била универсален магазин, но по вратата и висят катинари и прозорците са толкова прашни сякаш бараката не е била използвана с месеци. Срещу нея се мъдрее пъб, в който забелязвам някой мърда. Това е моят единствен шанс да говоря с някого. Спирам колата отпред и морно влизам в пъба да видя какво ми е приготвила съдбата за тази вечер.
…Веско,абе това място не е ли по-скоро на запад-северозапад от Сидни…..?
Прав си, сега го погледнах че се пада ма-а-а-лко над Сидни, което го праща леко на север и което значи че вместо “1200 км шофиране по магистрала 32 на югозапад от Сидни” трябваше да кажа “1200 км шофиране по магистрала 32 на северозапад от Сидни”. Корекция!