Подаръкът

Подаръкът

Не винаги е борбата с вечните сили на гравитацията или албанците. Имаме и красиви дни когато накапаните с боя маратонки остават под леглото. Понякога вървим в парка, а момченцето лети. Три бягащи крачки, скок и полет с лъчезарен смях, без душата да подозира че полета е върху ръцете ни. Безнадеждно уязвимо, доверчиво. Бягащи крачки, шум на есенни листа. Толкова е хубаво когато сме заедно.

Сред десетките колети в пощата веднага виждам малката неугледна кутия. Върху нея буквите на Криси са неравни и разкрачени. За какво ти е тази стара кукла, още чувам телефонния му глас. Не ме питай приятелю, мълча аз. Мълча от страх, че ще се разрева. Криси е добър приятел, не пита повече. При него нашите книги няма да останат безсмислено назад.

Ето тук, соча аз ръба на неугледната кутия и малките пръстенца чоплят с всичка сила. Картона се огъва. Изпод него щръква самотно ухо. Къде изчезна другото, никой не знае. Освен това на Зайко му липсват дясната лапичка и две копчета отпред, а през няколко отпрани места се подава тъмната вата, даваща форма на измъченото тяло. Зайко изглежда жалко, но това няма значение – в този момент Зайко е верен другар, загубен безвъзвратно в хаоса на нашето движение и сега отново открит! Зайко се задъхва в любеща прегръдка, която няма да му позволи повече да си отиде, а нашия Слънчо изгрява с бузи на безмерно щастие.

Човече не се променяй, моля се аз, не напускай този малък свят в който се случват само хубави неща и чудесата са възможни. Нека раните и смазващия страх  да си останат само за мен.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+