Краят на лятото
Често си спомням за Варна. Там през есента можеш да преживееш най-тъжните дни в живота си. Когато лятната суета е отминала, тълпите туристи са изчезнали и си вече сам. Когато започнат дълги сиви дни с мрачни дъждове и окаяни есенни листа залепнали по мокрия асфалт. Духа пронизващ вятър, студено е и се чудиш какво още правиш по алеята край „Дръзки”. Улиците са пусти, хората бързат да се приберат и се чувстваш като единствения човек на земята. Странно, адски ми харесва това усещане за самота, болка и тъга… Усещане, което в Австралия не може да се преживее. Тук тъжна, опустошаваща есен като тази във Варна не може да се случи – няма пронизващи дъждове, няма тъжни листа, няма тълпи от хора които са си заминали. Никой не бърза да се прибере на топло. Но и тук както навсякъде, лятото неминуемо свършва. Искам да ви разкажа за това.
В събота се грабваме без предварителен план, събираме набързо по някоя дрешка и поемаме с колата към Port Stephens, където има хубави места. Ще намерим за спане някой мотел по пътя. Градчетата в района обаче са пълни с любители рибари, дошли за годишното риболовно състезание по дълбоко-океански риболов и мотелите са пълни. За късмет в последния момент намираме стая в Admiral Nelson Motor Inn, настаняваме се за $130 и се втурваме към Point Stephens Lighthouse – един морски фар, който отдавна исках да видя (основната всъщност причина за моя ентусиазъм при това пътуване). Моето момиче няма нищо против, щом в приключението няма да има палатка…
C
Първо от едно малко курортно селце тръгваме по един дълъг, дълъг плаж който се извива в почти пълен кръг около залива. В далечината, където е хълмът с фара се виждат малки цветни платна на kite surfers. Kite Surfing е като уиндсърфинг, само че с хвърчило вместо платно. Докато стигнем до тях подминаваме разни деца които се гмуркат във вълните и рибари, мятащи въдици без видим резултат. При the kite surfers се спираме за кратко да се изкефим на техния майсторлък, как се плъзгат по гребените на вълните. Гледам ги със завист, това е следващото нещо което искам да се науча. За жалост хвърчилото с дъската струват над $2000, но вече започнах да си спестявам.
Вървенето по плажа отнема доста време. Там, в другия залив откриваме моторен катамаран върху който няколко мацета се пекат на слънце, докато пичовете им отзад надигат бирички. Адски спокойно, напомня ми за един древен плаж карай Ропотамо. Скоро поемаме по една чудна тревна пътечка, която се вие сред ниски храсти и дървета. Понякога срещаме други хора, връщащи се от фара, дори една две млади двойки при които момчето се усмихнато и ведро поздравява, докато момичето е намусено и с отегчен израз на лицето – навярно си въобразява, че така е по-интересна.
Аз се хиля и се шегувам, че познай какво правеха преди малко тези младежи в самотните шубраци край фара и щом момчето се усмихва толкова щастливо, трябва да му се е случило нещо хубаво, а? Нежната половинка ме удря по рамото и ме гледа с презрение. Как не те е срам Веско да приказваш такива простотии, с какви глупости ти е пълна главата?
Скоро сме при фара. Доста внушителна конструкция. Светлината горе се захранва със слънчеви батерии и е напълно автоматична. На стотина метра от него е постройката, в която са живели главният фараджия и помощниците му със семействата им. По някое време тези няколко семейства са имали толкова много деца, че за обучението им е бил назначен специален учител. Тази дълга къща ми е много интересна, в резултат на пожар от нея са останали само каменните зидове. За жалост всичко е заградено и тъй като наоколо често се появяват други хора, ме е срам да прескоча оградата да направя някоя снимка. Щракам отстрани колкото мога.
Обратно на плажа, нежната половинка сяда да си чете книга, докато Веско Петров се мята във водата да лови вълни. Нямам сърф, нямам и плавници, но водата е топла и вълните са толкова приятелски че ти дават да ги ловиш с опънато тяло. Трябва само да гребеш усърдно в началото, докато вълната те поеме и се слееш с нея.
Вечерта сме в Nelson Bay. Нали има състезание по дълбоко-океански риболов, градчето е бъкано с народ. Край залива хората са си наизвадили масички, хапват си и си пийват винце и биричка. Там, край един мостик току спре някоя лодка завръщаща се от океана и един чичкас микрофон започва да обяснява кои са тези рибари и какво са хванали. После с един кран издърпват някоя грамадна риба от лодката и я мерят колко тежи. Доста е весело, разни шишкави – екипажите на лодките които вече са приключили зяпат с интерес и с шише бира в ръка току се провикнат нещо към техните съперници. Всички се хилят и е гот, витае фестивална атмосфера.
Тази вечер откривам още един морски специалитет, който ми харесва: salt and pepper squid, което е вид сепия, нарязана и препържена със сол и пипер. Върви страхотно като предястие с бяло винце, Sauvignon Blanc.
Така приключваме нашето лято, макар и не съвсем – в Австралия лятото никога не свършва. Тук никога не е достатъчно студено че да се чудиш какво все още правиш по алеята край „Дръзки”. Невъзможно е да те споходи онова удивително, невероятно усещане за самота, болка и тъга. Ето от това ми става малко тъжно…