Командировката на Веско

 

Това приключение започва като пиянска история през една късна съботна вечер. С двама добри приятели, Джамби и Ник сме в The Basement, едно готино място в Сидни. Там винаги има жива музика и поркането не е безбожно скъпо. Пийваме си биричката, лафим си лаконично за ежедневието и слушаме някакво дуо с китара и контрабас (баси комбинацията, но не бяха лоши). Точно тогава един гологлав тип се изцепва по средата и започва да крещи нещо. Онези копои с черните фанелки и дебелите вратове веднага го грабват и дърпат към вратата. Този не се опъва, само се хили да покаже че му е гот да го носят. Адски наквасен. Секунди по-късно всички са спокойни и продължават да се друсат в ритъм с музиката, типа с голата глава вече изчезнал в небитието.

Час по-късно от трима ставаме двама, Джамби щял да бачка утре. Бай, бай с него, а Ник който се кефи да ми отваря очите за разни неща, вика копеле знам едно ново място, ела да ти го покажа и ме дърпа към Oxford Street. За тази улица в Сидни имам едно на ум, но го оставям да ме води, ноща е още млада. По пътя влизаме в един, два пъба да погледнем и да се подкрепим с по едно, но там е умряла работа, пълно със заспали пенсионери. Минаваме край някакви шантави хора – двама с опърпани пуловери вече спят върху няколко кашона, една кльощава от Освиенцим бавно се кълчи в телефонната кабинка до 7/11, после няколко каки на високи токчета подканващо разгръщат дългите си шлифери да покажат какво предлагат и най-после без премеждия се отбиваме в Crown Street. Там през една тъмна алея, дето мирише на котки и пикоч, се качваме по тесни стълби към осветена врата. Още от алеята се усещат басите горе. Край вратата тъпо изглеждащ бифтек с дебел врат (и тясна черна фанелка) ни оглежда, решава че не сме опасни и се отмества за да минем.

Вътре веднага виждам, че мястото е пълно със швестери. Gay people край бара, gay people на малкия дансинг (забелязал ли си как са винаги вталени и колко гъвкаво се мърдат с музиката). Аз им се радвам, но моя приятел е погнусен. Баси, вика и тук са го превзели и ме дърпа да излизаме. Криво му е че така се е изложил. Чакай, викам дай поне да пийнем по едно, ще се направим на швестери. Той още малко да се издрайфа, но мрачно се съгласява и нервно сяда на ръба край бара. Мястото не е лошо и на мен ми е интересно да гледам наоколо, да забелязвам детайлите във флирта между хора от същия пол и да си обяснявам странната им логика. Както си зяпам, гледам там на една масичка седи и си порка гологлавия тип от The Basement. Абсолютна репичка, сякаш не е слагал капка в устата. Оня вика сервитьора при себе си и му казва нещо, после вади едно кюспе и започва да дърпа стотарки. Светлината пулсира през ръцете му, не виждам всичко добре, но малко по-късно сервитьора идва при нас и ни носи по едно. Голата глава черпел цялото заведение, че имал рожден ден. Вдигаме към него бутилки за здраве (когато е възможно, бирата от бутилка), а той се хили на всички които се обърнат към него. Става ми ясно че е толкова наклепан, отдавна се е прехвърлил във фаза на спокойствие. Стоплям също че вероятно и в The Basement е искал да черпи всички.

После не помня какво става, ходим на други готини места, но събитията се сливат в едно. Моя приятел се засича с някакво старо гадже и ме зарязва насред пътя, копеле излезе ми късмета вика. Не му се сърдя, вече е късно (или по-скоро рано), нека си гледа късмета, за мен е време да се прибирам. Това става наKings Cross. Там се оглеждам за такси и какво да видя – образа с голата глава виси на един уличен знак. Да го видя два пъти в една нощ е възможно, но трети път… Той е напълно отплувал от този свят, но продължава да се хили като маргаритка. Край него две от високите каки със шлиферите го работят, уж му се лигавят, но в същото време го тарашат. Виждам как едната го освобождава от портмонето му. Нещо в тази идиотска усмивка ме кара да се намеся. Може би си спомням подобна ситуация с моя приятел Демби от тинейджърските години, когато някой го беше напил с чист спирт да му гледа сеира.

Разбутвам каките, дърпам портмонето му от ръцете им и спирам едно такси. На таксиджията показвам шофьорската книжка на гологлавия (там му е адреса), после го нося като торба картофи през крива ниска портичка. Моя човек живее в Annandale, в една от тези вмирисани тесни къщурки, долепени една до друга. Входната му врата е разбивана многократно, няма нужда от ключ. Вътре го мятам на някакво легло и оставям портмонето му на масата. В тясната terrace (така наричат тук тези извратени жилища) е смрад като в бърлога на стар ерген. Как може да живее в тази дупка след като хвърля без да мисли стотарки из баровете? Този въпрос ме кара да се огледам малко. На няколкото снимки, които откривам тук там, моя човек изглежда доста по-прилично, има коса, не се хили като маргаритка, на някои е надул баниците и небрежно държи доста калибрено оръжие. Очевидно е бил в армията, или все още е, но пък как ще се остави на двете светулки да го изчистят? Надушвам интересна история, връщам се при него и оставям визитката си до портмонето му. Той продължава да си хърка спокойно.

Не очаквам да ми се обади и на другия ден, когато gsm-ма звъни не мога да включа кой е този Джеф, не мога да вържа дразнещия глас по телефона с маргаритката от снощи. Да се видим че да ме черпи по едно. На живо махмурлията Джеф е неприятен. Едва сега ясно виждам грозните белези по лицето му, най-дългия от които продължава по черепа му, сякаш е сечен с дълга брадва. Дават му безумен вид. В пъба където се срещаме явно го знаят, защото веднага му слагат троен скоч, въпреки че е по обяд. Казвам му накратко какво стана снощи, а той припряно вика thank you, thank you и продължава да надига скоча. Слагат му вече втори троен, а аз едва съм близнал първата бира. Разговорът не върви, Джеф е нервен, дразни се от дреболии, виждам че му е криво да се чувства задължен на някого. Дежурно го питам разни неща, но мисля как да се отърва. Нищо особено, наистина бил в армията, малко в Ирак, после обратно и се уволнил. Питам го на колко години е станал вчера, а той ме гледа като теле. Припомням му как снощи черпи целия бар. Оказва се че било годишнина от оцеляването му. Някаква мина гръмнала в лицето му (от нея са белезите), но по чудо не му отнесла главата. Джеф празнува деня на идване в съзнание като рожден ден. Аз съм скептичен и докато Джеф е в кенефа да пусне една вода се хиля на бармана, че виждаш ли този как ме будалка? Не, вика той, Джеф наистина е бил в SASR, но откакто се върна от Бирма не е наред с главата. Опала-а, викам си аз, SASR и Бирма, става интересно. SASR или The Special Air Service Regiment са елитните части на армията, но каква връзка има Бирма?

Джеф се връща, а аз невинно му говоря за елитните части, сякаш разговора ни продължава. Вмъквам и Бирма с въпроси как беше там. Джеф е малко зачуден, виждам как се мъчи да си спомни дали ми е казвал за тези неща, но аз съм убедителен, а и тройните скочове се леят без да спрат. Научавам че след Ирак Джеф имал дълга отпуска и с някакъв приятел заминали за Тайланд. Там обаче вместо да броят светулките по плажовете се замесили с група soldiers of fortune (наемници), които пък били на път да се включат в KNLA (Karen National Liberation Army) като съветници и инструктори. Джеф бил специалист по взривовете и заедно със своя приятел решили да поработят за Карен няколко месеца.

KNLA е военното звено на KNU (Karen National Union), a Карен са най-голямото малцинство в Бирма и имат интересна история. По времето на английската колония там получават от англичаните обещания за независимост, ако им помогнат срещу японците през втората световна война. Разбира се, след войната, англичаните ги прецакват и хунтата в Бирма започва геноцид срещу тях. Колко са избити не се знае, но над двеста хиляди Карен се изнасят в джунглата, 120 000 стават бежанци в Тайланд и единствения изход за тях е да започнат партизанска война, поне да защитят селцата на последните Карен оставащи на територията на Бирма. Тогава се формира KNU, чиято официална платформа и цел е независима Карен държава в границите на Бирма. Бегала работа, след като големите сили нямат интерес. Покрай Авганистан и Ирак, светът не знае нищо за тях.

Слушам Джеф и дремя. Събуждам се обаче няколко дена по-късно, когато осъзнавам за какво става дума. На практика имам достъп до история, доста сочна за медиите в Oz – членове на австралийски елитни части помагат на партизаните в справедливата им борба срещу узурпаторите в Бирма. Няколко думи написани за Карен може да са капка в морето, но поне ще опитам. Легалните страни на историята не са ми ясни, но съм толкова ентусиазиран, че не ми пука, решавам да намеря човека на Джеф, който според него е все още в Бирма, да говоря с него, да щракна може би няколко снимки и да представя материала наSydney Morning Herald, умния вестник на Сидни, където знам един от редакторите. Човека от вестника има търпение да ме изслуша, но е крайно скептичен. Казвам му, че каквото и да ставаHerald не губи нищо и от него искам само една журналистическа карта. Карта не можел да ми даде, защото съм бил на хонорар, но едно официално писмо от редакцията може. Мисля си да му кажа къде да си завре това писмо, но си трая, по-добре писмо, отколкото нищо.

Остава само Джеф и връзката му в Банкок, която може да осигури водач и контакт с KNLA. Това е далеч по-лесно от скапаната журналистическа карта. От Джеф получавам едно име и мобилен телефон. Така стигам до моята командировка в чужбина. За изпращането на моите хора ще ви кажа другия път. Милите ми те, нито за миг не подозират какво съм си наумил.

Тази история продължава като Изпращане.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *