Амер и женския палат
Това е родължението на Постинг в розово
Приятели, това е един доста нормален туристически ден. Ще видя два палата, ще пообиколя малко Джайпур и късно вечерта ще хвана нощния влак към следващия град Джодпур. Там на гарата ще ми стане малко тъжно.
Както винаги ставам рано, за да съм пръв в Амер (Amber), старата столица на Джайпур. Нещо като Великото Търново на района. Там живял махараджата, но града в Амер се разрастнал и започнало много да му мирише. Махараджата си решил проблема като построил нов палат в Джайпур. Аз добре съм тръгнал рано, но съм свършил парите и имам проблем – три различни машини не искат да пускат банкноти. Малко се паникьосвам кво ще правя сега без пари, но на четвъртата успявам да изтегля 4000 рупии и се успокоявам, че съм отново бял човек. По пътя към автобуса, на едно пазарче виждам двама полицаи с пушки бутат един престъпник закопчан с истински вериги по краката и ръцете. Завалията едвам ги влачи. От тази гледка ми става много кофти.
Край пазарчето е бъкано с очукани смешни автобусчета, които току тръгнат нанякъде. Страшна суматоха и се чудя кое от тях да хвана? Напразно се притеснявам, защото един образ започва да крещи с пълно гърло Ам-м-е-е-ер, Ам-м-е-е-ер. Това е кондуктора, който ни прибира по десет рупии (а вчера един рикшаджия искаше да ми вземе триста). До Амер спираме често по малки селца, разни интересни хора се качват и слизат постоянно. Двореца е затворен, има цели 40 минути до работното време, но е гот, никой не ме тормози да ми предлага нещо, все още не е душно и от една пейка мога да гледам дълго плавните движения на една метачка с гъвкава метла.
Ето тук можеш да видиш метачката с гъвкавата метла:
А пък тук – малка част от градчето Амер и крепостта горе:
Когато отварят, аз съм един от първите. Вземам си английски аудио водач и тръгвам да се кефя на палата, сякаш е мой. Всичко е декорирано с удивителен излъскан мрамор и набити в него скъпоценни камъни. Запазено е непокътнато отпреди петстотин години. Най-много ме кефи водното охлаждане на залите. Махараджата имал своеобразен “климатик” – вода стичаща се по каменни решетки с въздушно течение през тях.
Тук можеш да видиш как слоновете, натоварени с дебели западни туристи влизат в първия двор на двореца Амер:
В двореца ми е гот, но е вече десет, трябва да се връщам, за да освободя стаята в хотела. Хваща ме яд, че не го направих сутринта. Няма много време за крепостта над палата, обаче викам дай да прибягам набързо. Оказва се доста стръмно и виждам бая зор докато се кача. Горе зяпам тук там, а небето се навъсило и започва да ръси. За по-бързо на връщане тръгвам да бягам в едно каменно свлачище и докакто гледам да не се изхлузя по мокрите камъни, съм изръсил любимата шапка, която моето момиче ми донесе от Ню Йорк. Става ми криво, но ме мързи да се връщам да я търся. Вадя чадъра да се пазя от дъжда, гледам и той се счупил напълно. Баси късмета. Добре поне, че автобуса пристига почти веднага и освен това по пътя към Джайпур успявам да щракна в движение странна сграда, стърчаща в средата на малко езеро (виж първата снимка).
Обратно в хотела съм адски изморен, но трябва да се изнасям. Хвърлям торбата на рецепцията да я пазят и тръгвам да видя Хава Махал, двореца, в който махараджата си пазел харема. Тази сграда е като туристическа щампа на града и влизам в нея с доста предубеждения, но съм приятно изненадан. Всички етажи са доста проветриви и вътре не се усеща убийствената индийска жега. Основната функция на десетките завоалирани балкончета била да могат жените от харема да следят какво става на улицата, без някой да ги вижда отдолу. Край балкончетата има удобни места да си поседнеш и да зяпаш навън, колкото си искаш.
След женския палат тръгвам по малките улички на някакъв квартал, където ме кефят работещите в различни магазинчета. Някои от тях са твърде млади и тук вероятно съм свидетел на детска експлоатация. Те пипат толкова бързо, че не мога да не им се възхитя (виж видеото долу). По улицата щракам и група деца, които си играят точно както си играят децата в България. Често спирам за чай или нещо интересно за ядене. Всичко ми е вкусно. Край сергия с провиснали платове, един много ловък успява да ми продаде петметрово сари, за което отначало иска 600 рупии. Аз го свалям на 270 и го купувам, но докато го пъхам в торбата, се чудя, за какво ми е сега това сари. После става тъмно и си викам дай да убия малко време в един вегетариански ресторант (други рядко се намират), където пия чай, хапвам за вечеря няколко масали доса и гледам как едно чаровно гущерче лови мухи и комари по стената. Гущерче Геко.
Тук можеш да видиш как работят децата в Индия:
Обожавам храна, приготвена на улицата. Обикновено зяпам дълго какво прави майстора край баките и ако има други ядящи (което значи, че мястото е добро), соча да ми да дадат и на мен. Индийците много се кефят когато някой ги уважи по този начин. Този тук пържи вегетариански кюфтета. Не разбрах от какво е сместа, но бяха вкусни.
Обикновените хора в Индия са готини.
Малкия гущер геко, дето лови комари и мухи. Страшно е ловък.
На гарата е пълен хаос. Милиони индийци са тръгнали да пътуват на някъде. Имам спален билет за нощния влак към Джодпур, но нямам запазено място. Знам бегло, че мога да си поискам от така наречените туристически места (за бели туристи), но от кого и къде, нямам представа. Опашките по гаровите канцеларии и гишета са километрични. Влака закъснява далеч след полунощ. Това не притеснява индийците. Те спокойно настилат черги по перона и започват да си хъркат семейно. В този момент ми става адски самотно и отчаяно. Изпитвам едва ли не физическа болка, чак ми се реве. Седя си на чантата край една колона и хапя устни. Моите хора в къщи адски ми липсват.
Появяват се и други западняци, носещи огромни раници. Те се гледат враждебно един друг. Вероятно всеки преценява другите като потенциална заплаха за туристическите места. Влака пристига и като по чудо всички чужденци изчезват някъде. Явно знаят хитър номер как да се уредят. Само аз, лишен от всякаква решителност, оставам да вися между два вагона. Влака тръгва и най-после се появява един важен началник с шапка. Той дълго гледа из бумагите и накрая ме праща с помощника си през няколко вагона в съседната класа. Там помощника изритва безцеремонно двама индийци от една койка и ми дава знак да я заемам. После ми дава мръсни чаршафи и едно одеало. Индийците, сгъчкани вече трима на друга койка, ме гледат с омраза как си постилам и как си лягам. Криво ми е от ситуацията, но от умора нямам представа кое е справедливо и какво мога да направя за тях. Подпирам глава върху чантата с фотоапарата и затварям очи с надеждата, че през ноща мрачните индийци няма да ми прережат гърлото. В тъмното все още усещам огнените им погледи. В следващия миг съм пън.
Приятели, утре ще стигна в Джодпур. Там пак има дворец, но това се очаква, нали сме в Раджастан – страната на раджите.