Бърз скок до Бризбен

Всеки път когато видя рисунка на Матис, краката ми се подкосяват по различен начин, не както ми се подкосяват когато видя хубаво момиче, макар да има много общо. Абе има нещо в чистотата на неговата линия, която не може да се сбърка с нищо друго. Седем или осем драскотини, положени върху лист бяла хартия и ето че имаш цяло лице с уникален израз, индивидуалност, настроение, флирт и уязвимост. Ето виж приятелю за какво говоря:

Рисунките на Матис са уникани, но когато видя цветовете му, разбирам, че не съм разбрал всичко. Неговата комбинация на червено, синьо, и жълто е жизнерадостно ярка и в същото време безкрайно деликатна, с наситеност и нюанс, които ще видиш само при Матис. Кво да правиш, Матис ми е слабост и има пряка връзка с моя пътепис.

Така се бях концентрирал в моето ежедневие с тежък труд и нищо добро чак до предстоящото европейското пътуване, когато в петък моето момиче ми вика утре отиваме в Бризбен (Brisbane) да видим рисунките на Матис. Бризбен е на 1000 км от Сидни и аз малко отварям уста. Не се сърди, казва мило тя, беше абсолютен импулс. В една секунда през главата ми минават десетки мисли. Първо, като всеки нормален пинтия си мисля: самолета до Бризбен не е безобиден, после хотела за съботната вечер и още за пребиваването ни там 24 часа като туристи. Уф, живота на Веско не е толкова лесен. Мисля си колко ли трябва още да се напъна за да платя тази кредитна карта… Втората ми мисъл е Матис и това че за него си заслужава, парите нямат значение… Третата стопля душата ми – моето момиче мисли за мен и знае какво ще ме зарадва! Happy anniversary, казва тя и аз се отпускам в нейния план.

Оставяме колата за два дена в паркинг на летището. Това ще ни струва $58, което е по-добре от такси (около $130 в двете посоки) или дори влака, който струва по $17 на човек в едната посока (общо $68), при който трябва да вървим с багажа до гарата на Артамън. Сидни бил един от най-скъпите градове в света. Съгласен съм, но за сега махам тази мисъл от главата си и с кефя на внезапното, миниатюрно пътешествие. Нашия самолет е пълен и през полета не се случва нищо особено, освен че стюардесата, която прави демонстрация как да се спасим в случай на океанска авария е застанала точно до мен. От нейните енергични движения виждам само заобления и задник, стегнат в официален панталон. Той се движи динамично пред лицето ми в ритъм с усиления звук на инструкциите.

Поглеждам към моето момиче, а тя вече ми отгатва мислите и засрамено върти глава към прозореца. Аз не мога да се сдържа и викам ми кво ще стане сега ако внеазапно щипна това заоблено дупе. Абсурдноста на ситуацията е толкова комична, че тя не издържа и започва да се хили, макар да не одобрява. После капитана вика екипажа да се приготвя за приземяване. Самолета се джаска в земята и се друса страшно сякаш ще се счупи и вече сме в Бризбен. Добре дошли, вика капитана. Всички са възпитани и не мърдат чак докато светлинния сигнал за закопчани колани не казава клинг и изгасва.

На летището в Бризбен къртят някакъв бетон и аз викам глей ква бомба гръмнаха тук терористите, но моето момиче не е впечатлено, понеже е страшна задуха, бягаме към гарата да хванем експрес влак (който има климатик) до центъра за $16 на човек. Баси експреса, влачи се с около 40 км в час и спира на всяка спирка, а бил експрес. Викам ако хукна да бягам, ще стигна по-бързо и тя ми вярва, щото ме знае. Това е Бризи, какво очакваш – всичко тук се движи бавно.

На централната гара група дебели аборигени смучат вино от станиолови торби и са успяли да хванат някакви смотани туристки за слушатели. Подминаваме ги и тръгваме към хотела, а слънцето ще ни опърже, пробило въдуха измежду плътните черни облаци дето се трупат в небето. За късмет хотела е близо. Освен това там са безкрайно вежливи и ни пускат в стаята макар че е доста преди 14 часа – официалното време за окупация на хотелските стаи тук. О-о-о, климатик! Хвърляме дрехи и дишаме тежко известно време, но скоро сме се окопитили и скачаме да видим Бризбен.

Бризбен е толкова малък, че ми прилича на Варна. Даже Варна има по-голямо гезме. Бризбен има една малка уличка и една друга още по-малка на кръст. Там в някакво кафе сядаме да хапнем нещо – тънка пържола за мен, сандвич за моето момиче. Доста нормален вкус за надутата цена, но аз изведнъж се сещам за блогерката Бела, която обитава Бризбен и започвам да гледам хората дето минават по гезмето, да видя дали няма да я видя. За жалост нямам късмет, Бела не е тръгнала на гезме днес, но пък сякаш целия град е излязал да мине по централната улица. Много е интересно. За разлика от Сидни тук ще видиш 80% местни обитатели и 20% туристи, докато в Сидни е обратното, а младите хора тук са с открити лица и с един готин наивитет, истинско удоволствие да ги гледаш.

Гезмето ни извежда до реката, където има една интересна сграда. Тя била казино. Аз я гледам и не мога да се отърва от усещането, че това място ми прилича на Мелбърн. В Мелбърн има пак такава сграда, мост през реката до другата страна, където има зелено място за разхождане и културни сгради за концерти и изложби. Матис е в галерията за модерно изкуство GOMA (Gallery of Modern Art). Задухата продължава и по моста слънцето ни жули, но после в галерията е гот. Там съм приятно изненадан от количеството на рисунки и от качеството на изложение. Прекарваме няколко часа, чак докато лелките започват да се извиняват че било вече пет и щели да затварят.

Вече е пет, но навън няма намерение да става по-хладно. Този път обаче пресичаме реката по един извит пешеходен мост дето има сянка и е много по-приятен. После сме в хотела и става тъмно, вече сме гладни, настъпва моя любим момент – ми сега какво ще си хапнем за вечеря? Гезмето с неговите сърф магазини и безлични кафенета изобщо не ми вдъхва доверие на място за добро хапване, искам нормален ресторант, където виреят нормалните хора. Спокойно, вика тя, нали съм ти екскурзоводка, ще те заведа на едно хубаво място а ти ще си избереш. Пак вървим край казиното, което сега свети с една невъзможна неонова светлина и по голия мост от днес, който без жулещото слънце и с приятния бриз идващ от реката сега се ядва. Вървим на запад.

 

Вървим на запад и отначало района не вдъхва доверие, един тъмен с шумни градски рейсове напред назад, но скоро подминаваме индийски ресторант бъкан с народ и не след дълго попадаме в ресторантския рай на земята Уест Енд (West End). Ресторант до ресторант – гръцки, италиански, персийски, китайски, тайландски, турски, индонезийски, дори перуански… Каквото ти душа поиска. Едно весело и шумно, хората си плямпат, хилят се и надигат чаши с вино. Решавам, че душата ми иска нещо индийско (трябва най-после да свърша индийския пътепис) и намираме маса отпред, хем да зяпаме народа, който минава по улицата. Решавам че в Бризбен ми харесва, а неговия Уест Енд е мястото за петък и събота вечер. Да живее Бризбен!

Докато си мисля че Уест Енд е мястото за петък и събота вечер, хапването пристига едно по едно, много е вкусно. По улицата минават едни готини мацета и пичове. Отсреща в турския ресторант една ханъма с гол корем започва да хвърля гюбеци под звуците на ориенталска музика. Това ни навежда на философски разговор, че гюбеците, които съм виждал в YouTube на млади българки се различават по някакъв начин. Според мен гюбеците хвърляни от млади българки изглеждат пошли в сравнение с оригинала. Твоето родолюбиво чувство е обидено, смее се моето момиче, да видиш българка в подобна ситуация. Замислям се че е права, но мислите ми са прекъснати от някакъв шум зад нас. Нашия индийски ресторант да не остане назад също си има танцьорка, макар тя да няма нищо общо с индийските танцьорки от традиционния индийски театър. Просто едно младо момиче (с гол корем) което се извива и подскача в ритъм с някаква неопределена музика. Прави и чест че се опитва по някакъв начин в този живот. После дълго гадаем каква е нейната националност, която със сигурност не е индийска. Минаваме през тибетка, монголка, корейка, филипинка и накрая, като я виждаме как се качва на едно колело да си ходи (все още в пълен танцьорски костюм), стигаме до извода че танцьорката е някаква тайландка. Да ти кажа, това няма значение, важното е че ние сме щастливи с всичко което правим в този момент…

Драги ми читателю, има и приключенията утре преди да полетим обратно към Сидни, но така смятам да приключа моя разказ за Бризбен, с вкусно хапване, добро винце и напълно щастлив, прекрасен ден. Как ще плащам тази кредитна карта ще му мисля в понеделник. А ти не му мисли, остави понеделнишните грижи за Веско.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+