Германия III
На път към Швацвалд
Това е продължението на Мюнхен.
Сядам отново с пълна чаша (червено винце) да разказвам за Schwarzwald.
Моето винце – Made in Australia, Hunter Valey. По мое мнение много по-добро от тези, които опитах навсякъде във Франция в диапазона между €5 и €30 бутилката (знам, че франкофилите ще искат да ме линчуват).
Мюнхен отгоре.
Продължавам за Германия и Шварцвалд.
28 май е и сме в Мюнхен след Hofbräuhaus. Хотела, в който преспиваме тази вечер не е лош – 115 евро за тройка със закуска: Hotel am Viktualienmarkt. Стаята мирише на цигари, въпреки че е за непушачи, но банята е просторна и чиста. Друг хотел в района, който сме опитвали преди, е Hotel am Markt. Цените му са подобни, но стаичките са много по-малки. Отвън сградата изглежда романтично, но веднъж ни настаниха в стая, малко по-широка от коридор и сега го избягваме.
Hotel am Markt има интерена фасада, но стаичките му са малки.
Най-много бих препоръчал Hotel Alcron. Hotel Alcron е чист, мирише на току що сменени чаршафи и хавлии, а хората, които го стопанисват (струва ми се че имаха полски акцент) са изключително любезни и внимателни. Освен това той е буквално на една пряка отHofbräuhaus. За жалост в края на май Alcron е пълен.
В сладкарницата: капучино за голямото момиче, какао и розова торта за малкото, двойно еспресо за Веско. С тези неща Мюнхен не отстъпва на Виена. На тази снимка можеш да видиш площада Marienplatz, както и червения ръкав на Веско Петров.
И трите хотела са в центъра, близко до Marienplatz, и съвсем доViktualienmarkt, където освен че продават пресни меса, риби, плодове и зеленчуци, пекат вкусни wurst с дълги пресни хлебчета и немска горчица за по няколко евро. За бирата няма нужда да споменавам.
Viktualienmarkt – човекът с черните очила не е Веско Петров.
Дъждът не спира цяла нощ и се лее като из ведро сутринта, когато отиваме на гарата да вземем колата. До там стигаме с такси – огромен стар мерцедес, шофиран от човек с типично обидено от света балканско изражение на лицето. Усещам че е от бившите югославски републики, но не смея да го попитам. Вече не правя тази грешка. Преди няколко години в Baden-Baden при подобна ситуация попитах шофьора дали е от Сърбия. Човека толкова се ядоса, че не спря да псува до гарата, въпреки извиненията ми. Оказа се че е хърватин.
Интересното е колко много сръбскоговорящи срещаме в Германия, най-често в ресторантски и хотелски бизнеси, както и таксиджии. Нашия днес не остава назад от балканския ни манталитет и добавя две, три евро над сметката на брояча. Аз само се усмихвам и дори ги закръглям на десет. Мисля си как ли ще реагира, ако изведнъж се обърна към него с люто сръбско изражение на лицето и му кажа: “Немоj да ме тако заjебаваш!” В този момент обаче няколко евро нямат значение. Така или иначе смятах да му ги дам и без малката хитрост. Той не знае колко добре го познавам, как го разбирам и по какъв начин ми е симпатичен…
Дъждът вали и допринася за студено и мизерно настроение. Единствената добра новина е в Avis, където вместо клаустрофобичен Golf, за същата сума получаваме просторно Reno Scenic. Освен това няма да плащаме one way charge, тъй като някой е дошъл с колата от Франция и ние ще я върнем обратно там. Това са цели €200! Момчето което ми дава ключа (всъщност една пластмасова плочка, която пъхаш вертикалнo в таблото като memory stick) е сякаш по-щастлив и от мен, че се отървал от автомобила.
Необходимо ми е известно време да открия от къде се освобождава ръчната, тъй като такъв лост липсва. Вместо лост има един бутон вляво до волана. Стартера също е на бутон. Освен това ме кефят огледалата, които се сгъват и разгъват автоматично, за да се предпазят при преминаване на тесни места (което ми се наложи на няколко пъти във Франция). За бордовия компютър да не говорим. Тези неща в OZ ги няма и за мен са новост. Французите вероятно живеят в 22 век.
Отзад Реното ми прилича на настъпана хлебарка, но се шофира леко като космически кораб.
Дъждът продължава да се лее и бюргерите шофират бавно и внимателно. Това е добре за мен – винаги имам проблем докато свикна с дясното движение в Европа. Дори ми се е случвало да влизам в насрещното движение, а на сложни кръстовища, ако съм първата кола и трябва да завия, съм направо безпомощен. Докато излезем от Мюнхен, постоянно се забивам към бордюра или другите коли вдясно и нежната половинка подскача с думите “Внимавай, много си близко!” При което аз и казвам: “Искаш ли ти да караш”, а тя спира да ми говори.
Поемаме към Ulm. От там, по магистралите през Stuttgart бихме могли да стигнем бързо до Titisee и Todtnau, където е първата ни вечер, но решаваме да не обикаляме толкова много, a да хванем по-преки пътища. Това е сериозна грешка: малките градчета по пътя отсъстват от не особено подробната карта на Avis. Губим се на няколко пъти и често спираме да се ориентираме.
Изнервена ситуация: навън вали, видимостта е ниска, голямото момиче се опитва да бъде пилот с неподходяща карта, а аз съм захапал волана от напрежение…
При едно от тези спирания се налага да питам за посоката младо момче, бодро крачещо нанякъде покрай група селскостопански постройки. Трябва да е около 17, носи работен комбинезон и замърсени до някъде гумени ботуши. Очевидно току що е газил в оборска тор. Изумен съм когато заедно с тази миризма долавям леко и миризмата на качествен дезодорант, парфюм илиaftershave. Още повече ме изумява липсата на превзетост, отчужденост или циничност в откритото му лице, толкова типични за младите хора при нас. Момчето искренно се опитва да ни насочи с малкото английски думи които знае.
При друго спиране да питам за посоката към мен се втурва млада (и хубава) жена която започва щастливо и усмихнато да ми чурулика на френски. Нямам нищо напротив, но в края на нейната тирада съм принуден да кажа: “Ich verstehe nicht”, при което тя започва същата тирада на немски. През това време, с малко закъснение си спомням френския израз и викам: “Je ne parle pas français, Je ne parle pas allemand, Je parle anglais”. За жалост нейния английски не е достатъчен, а нежната половинка, която знае сносно френски, отказва да излезе от колата – вероятно ревнува (или още ми се муси, че бях груб с нея в Мюнхен). Разбирам, че французойката, която живее тук, се е объркала от френската регистрация на Реното…
Към Шварцвалд ни бавят също различни камиони или трактори, които пъплят с 40, 50 км по мокрите еднолентови шосета. Не е за вярване, но 300 километра ни отнемат седем часа.
Hotel Waldeck – нашата първа нощувка в Шварцвалд.
В Todtnau пристигаме към 20 часа, настаняваме се в хотела, (Hotel Waldeck) и преди да се стъмни, имаме време да разгледаме градчето. Очевидно това не е активния сезон. Студено е, улиците са пусти и всичко е затворено с изключение на някакъв италиански ресторант. Аз не съм много по пица и спагети, но няма друг избор. Влизаме там и сме приятно изненадани – ресторанта всъщност е турски и италианския елемент е само за парлама.
В Todtnau е мокро и хладно, а хората са се изпокрили някъде.
Освен нас в ресторанта има още двама немци, които допиват бирата и си тръгват. Цялото заведение остава на наше разположение. Не знам какво ги прави такива, но където и да съм ги срещал по света, турците винаги са били готини, особено тези, които работят в бръснарски салони, ресторанти или малки магазинчета, пълни с екзотични подправки. Todtnau в Германия не прави изключение. Сервитьорът е дребен и подвижен човек с почти свенлива усмивка, който отгатва моментално от какво имаме нужда: повече вода, салфетки, лютичко за мен или още една бира, без да ни досажда с въпроси какво ще обичаме. Храната също е вкусна – за мен телешко, задушено по някакъв начин с пикантен пиперен сос, а момичетата са на италианска вълна и си поръчват пици капричиоза и маринара, които също са вкусни, но толкова огромни, че се налага да приберем едната в кутия, да не става зян. За три основни ястия, една чорба, две мезета, салати и доста бири, сметката е само 38 евро! По-късно във Франция това ще ни се струва като сън.
Пийваме си биричка, приказваме си с Ерхан – сервитьора, с когото вече сме приятели и обсъждаме какво ще правим утре. Първоначалния план беше да оставим колата в Todtnau, където всъщност ще свършим похода и да тръгнем от Bärental до където сме с автобус. При този студ и дъжд обаче, вероятно е по-добре просто да шофираме до всяко следващо ангажирано място, където да си правим малки местни походи. В ресторанта е уютно, градуса се вдига и това ни се струва един чудесен план.
Моето момиче се притеснява, че след толкова бира няма да мога да нацеля мостчето към хотела, но аз съм точен, нямам проблем и дори успявам да осъзная колко страшен е потока отдолу, набъбнал мощно от дъжда.
Ще трябва отново да прекъсна – момичетата ме викат да им готвя моя специалитет – Green Curry with Chicken.
Чао!
Ей тука съм направил едно малко видео за Мюнхен: