За пръв път се влюбих когато бях в първи клас. Тя се казваше Милена и имаше сламеноруса коса. Всъщност аз не разбирах че съм влюбен, просто ми ставаше хубаво когато Милена беше близо до мен, но не по начина по който ми харесваше да бъда с Яйцеглавия, моя приятел.
Яйцеглавия беше Савата и го наричаха така защото… ами то е ясно защо. Веднъж с него ходихме да ядем грозде. Помня, че трябваше да сменим два автобуса до Почивка, където беше тяхното лозе и закъсняхме много. Техните се побъркали. Знаех, че ще има бой още от далеч като видях майка ми на прозореца да клати глава към мен. Само не знаех, че ще ме започне с дилава пред бащата на Яйцеглавия, който убеден, че идеята за това приключение е моя, настървено повтаряше “а така, а така…” при всяко звънване на дилава по главата ми. После, като останахме сами в стаята, майка ми не можеше да спре да плаче и да ме прегръща.
Баща на Савата носеше малки злобни очила и при всеки удобен случай ми опъваше ухото когато наблизо няма никой. Веднъж се дръпнах и му казах “очилат такъв”, той ме подгони, но миг преди да ме хване, се сгънах ниско на топка и той се изпльоска през мен. От тогава не му давах вече да ме хваща, бягах навреме. Освен че носеше очила и се опитваше да ми дърпа ухото, бащата на Савата крадеше от нашите въглища в общото мазе. Знам, защото го видях веднъж, докато криех там двата противогаза, които намерих на тавана на бившето полицейско управление край гарата. Бях много горд с тях, имаха обли стъклени очи и изглеждаха много страшни. Видях го как пълни кофата и си подсвирква. А иначе се държеше като много порядъчен социалистически гражданин.
Един ден, в коридора към кенефите (бяха общи на етажа) Савата мина край мен и се направи че не ме вижда. Това се случи сутринта преди училище – той беше издокаран с новите си дрехи. Аз го питам кво му става, а Яйцеглавия надуто обяснява, че съм нямал баща и той повече няма да дружи с мен. Техните му казали. Не знам от кое ме доядя толкова много*.
* * *
Разбрах, че обичам Милена след разговор, който дочух в тъмното край стената. Бяхме свършили играта на фунийки и си почивахме с гръб към топлите тухли. По-големите момчета дори не ме забелязваха че съм там. Говореха си за момичета и как си пускат един друг бележки. Говореха си също и за “стискане” и нервно се смееха, но това не го разбирах. Разбрах обаче, че обичам Милена и че трябва да и напиша бележка. Бях много щастлив с това откритие!
Дълго обмислях как да го направя и накрая се сетих за един стахотен план. Написах на едно листче думите:
“Милена аз те обичам. Веско”
и в голямото междучасие го пъхнах в учебника и по аритметика, между страниците на днешния урок. Тя ще отвори учебника, ще намери бележката, ще я прочете и ще се усмихне…
Най-после часът по аритметика идва, аз гледам към нейния чин със свито сърце, тя отваря учебника, намира бележката, прочита я и… вдига ръка ”Моля другарко, ами Веско ми е поставил тук бележка”.
Как да ти опиша какво стана след това – вероятно училищния комитет е предприел някакви мерки, които не помня добре, викаха там майка ми, говореха ми и т.н. Не помня също дали ми намалиха поведението. Кулминацията на всичко бе да се изправя пред целия клас и да обещая, че повече няма да пиша любовни бележки. Това крайно унижение обаче не промени нищо за мен. Просто ме научи да не казвам направо какво мисля или чувствам. Продължаваше да ми е хубаво, когато Милена бе наблизо. Дори отделях стотинки от закуската да и купя бонбони. Помня, че като и ги дадох, тя ги взе и ме попита дали не съм сложил някоя бележка вътре. От срам хукнах да бягам нанякъде.
После пораснахме и се пръснахме по различни училища. Случиха се много и интересни неща, но винаги се чудех какво ли прави сега Милена и как ще реагира ако научи, че аз вече не съм оня Гаврош от детството, вече съм отличник, че съм приет в Университета, че съм победил в конкурс за преподавател там и т.н. След всеки социален успех се сещах за нея и си мислех дали тя ще бъде впечатлена. Дори започнах да събирам пари за Трабант (за Жигула дори не мечтаех). Представях си как ще реагира ако някой ден ме види с Трабанта. Не успях да постигна такава висота в социалната структура (дори за Трабант бяха нужни връзки и доста пари), но за Милена не забравих нито за миг.
Дори сега, след толкова много години не ме е срам и мога отново с чисто сърце да кажа:
Милена, аз те обичам!
Веско
Моля те, ако прочетеш тези думи, пиши ми…
* * *
*Покатерих се върху клетката, където Яйцеглавия беше влязал и му се изпиках на главата. Заслужаваше си го – като се прави на толкова надут и важен с тези нови дрехи. После дилава пак звънеше, но на Яйцеглавия му се смачка фасона…