Разговор
(За слабостта и силата)
Сините и очи го гледаха така доверчиво и предано. Видя как думите му не достигат съзнанието и.
– Разбираш ли? – повтори той – Трябва ти повече решителност. Една крачка, нищо повече.
Имаше чувството, че не го слуша. Момичето се притискаше плътно до ръката му, а крехкото и тяло трепереше от студ. Чудеше се как може да и е студено след като навлече толкова много дрехи.
– Ние не знаем – продължи той – Човек не знае какво усилие трябва да положи за да направи нещо. После разбираш, че е било лесно. Трябва просто да се опита.
– Искам да съм мъничка – каза тя – Искам да бъда съвсем малка и да се сгуша ето тук.
Той погледна кльощавите пръсти, които се мушнаха бързо в разкопчаното му яке и се усмихна.
– Говорим за друго…
– Не мога да бъда такава – въздъхна момичето.
– Не е толкова трудно. Просто трябва да се опиташ.
– Какво да направя като ми се спи толкова много – заби тя острата си брадичка в рамото му – Винаги ми се спи. Знаеш колко ми е хубаво. Нали не ме мразиш за това… Кажи ми.
– Ще ме побъркаш – поклати глава той – говориш глупости, а освен това спането няма връзка…
– А-а-а, има, има – хитро го погледна тя и му се изплези.
Седяха в парка и си говореха. Едно от малкото удоволствия, което можеха да си позволят. Все още беше зима, но не беше студено. Усещаха пролетта. Влагата от пейката бавно се просмукваше в дрехите им, а пред тях снегът се топеше и се стичаше на мътни поточета между листата.
– Трябва най-после да преодолееш комплексите си – говореше той – Ти си страхотно момиче. Само трябва да го повярваш. Съвсем малко е необходимо.
– Нямам хубави дрехи – отговори тъжно тя – Тези не ми стоят добре, а и косата ми е ужасна. Чувствам се отвратително с тази коса.
– Престани! – прекъсна я момчето – Това изобщо не е вярно! Само си въобразяваш. Защо не ми вярваш, че си хубава и всички те харесват.
– Искам ти да ме харесваш – затвори очите си тя – Искам да съм мъничка и да ме носиш със себе си навсякъде. Да бъда с теб навсякаде където ходиш.
Момчето въздъхна и замълча. Гледаше капките, които блестяха по оголените дървета. Без листа клоните стърчаха неестествено в различни посоки.
Понякога се чувсваше безсилен, понякога осъзнаваше, че нищо не може да се направи. Просто беше изчерпал възможностите да промени нещо.
– За какво мислиш? – обезпокои се момичето.
– Нищо – тихо каза той – Вече не съм достатъчно силен дразнител за теб.
– Какво си шушнеш? – изправи се тя.
– Нищо, нищо – повтори момчето – Мисля си, че човек винаги трябва да опитва. Понякога може да му се струва, че е попаднал в капан с масивни стени, но докато не опита да ги преодолее няма да знае дали това не е само илюзия. Необходима е повече решителност. Да бъдеш малко по-силна.
– М-м-м – измърка тихо тя и се отпусна – Ти си силен, ти си моята сила.
Момчето го знаеше. Отговорността за това дете го правеше различен. Та тя беше толкова малка и крехка. Всеки можеше да я нарани. Когато беше далеч от него имаше чувството, че ще се случи нещо фатално, а той няма да е там да я защити. Тази мисъл го побъркваше. Представяше си ужасни неща…
– Трябва да си по-силна – прегърна я той – Трябва да можеш да се оправяш и без мен.
– Ти искаш да избягаш – стисна ръката му тя.
– Не искам да избягам – усмихна се момчето – но се страхувам. Ти не можеш да свършиш нищо делово. Изобщо не умееш да организираш нещата си. Как ще се оправяш без мен.
Mомичето кротна в прегръдката му и не отговори, продължаваше да стиска ръката му. Той знаеше какво става. Знаеше, че ако я погледне отще види как по лицето и се стичат сълзи. Ето, че усети пареща капка върху ръката си. Предсказуемостта на събитията понякога го дразнеше.
– Знаеш, че се страхувам за теб. Всичко се случва. Какво ще правиш ако ме няма.
– Но ти си тук! – погледна го разплакано момичето – Не искам да си отиваш. Без теб нещата губят смисъл. Нищо не мога да правя без теб. Ти можеш всичко, а аз съм толкова непохватна. Така се мразя…
Момчето не я прекъсна. Вече знаеше, че от време на време неговото момиче имаше нужда да си поплаче. Понякога сълзите и се появяваха по съвсем неочаквани поводи. След това тя винаги беше по-спокойна.
– Когато бях малък – каза той – след дъжд най-много обичах да прескам локвите останали по улицата. Няма по-голямо преживяване – когато разбереш че можеш да успееш.
Момичето знаеше всичко за него, но винаги беше готова да го чуе още веднъж. Беше готова вечно да слуша това пораснало момче и неговата история за преодоляването.
– Страхотно е! Когато и ти самия не знаеш, че ще успееш, но все пак опитваш. И разбираш че е възможно, успял си! Няма нищо по-голямо от това!
– А ако паднеш?
– Не е толкова страшно. Разбрах го още тогава. Какво като паднеш, нищо особено не се случва…
Момчето замълча. Припомни си отново това усещане. Възбуждащия страх преди засилването, изумените лица на всички, които не вярват, съзнанието, че той единствен има дързостта да опита и разбира се, възторгът от полета. Наистина понякога не успяваше – падаше в калта на сантиметри от сухото. Тогава трябваше да понесе стоичес смеха на останалите.
В този момент той изтръпна – спомни си за едно друго падане, вече доста години по-късно. Нещата се бяха променили. Това вече не беше локва вода след летен дъжд. Вече се налагаше да се печелят пари и всичко беше много по-сложно. Беше му страшно, но наемът за таванчето не бе плащан от месец. Милчо каза, че само той е способен да направи тази каскада. Трябваха пари, как иначе ще имат дом с неговото момиче…
Този път нямаше възторг от полета, имаше само смразяващ страх и след падането трябваше да се пребори не с присмеха на другите деца, а с изкушението да се откаже от всичко… Лежеше в далечен град. Битието и небитието се сливаха в разбез начало и без край. Само в кратките мигове на светлина виждаше своето момиче. Неговото чудно момиче беше тук! Неговото невероятно малко момиче успяваше да събере сили в душата си, да скрие сълзите и с кротка усмивка да го повика обратно при себе си…
– Къде отлетя пак – потръпна тя – Тук ли си?
– Тук съм миличко мое, тук съм – каза момчето и я притисна към себе си. Момичето трепереше сгушено в прегръдката му.
– Хладно ли ти е?
– Да. Замръзнах вече. Стопли ме, моля те.
Момчето разтвори якето и я загърна под мишницата си.
– Как може да ти е хладно – въздъхна примирено той – Толкова много дрехи навлече като тръгвахме.
– Студено ми е, а ти си топъл. Искам да съм съвсем мъничка и да се скрия някъде в теб. Искам да лежим заедно в нашето легло, да ме прегръщаш и да ме целуваш. Искам да ми говориш дълго, дълго. И това да не свършва никога..