Това е продължението на Да имаш и да нямаш.
Разстоянието между Piles Creek и Mooney Mooney Bridge е само 3 километра. Изключително приятна отсечка по която няма изтощителни възвишения. Това ми дава възможност да оценя красотата на това място. Напомня ми за Лонгоза на Камчия. Пътеката криволичи през сочна гора с високи дървета по които висят лиани и други буйни зеленини. На моменти се виждат високите скали на хълмовете наоколо. Всичко е влажно и мирише на гниещи листа. Гъсти папрати прикриват мочурища, в които крякат и плуват разни патици. Понякога почвата е песъчлива и от двете страни расте висока твърда трева, точно като тази в Лонгоза от моите спомени.
Откривам Лонгоза на Australia.
Природата е толкова дива и автентична, че се чувствам като каторжник избягал от колонията преди двеста години, втурнал се отчаяно на север да си търси късмета. Бягащите пандизчии наивно вярват, че ако вървят достатъчно дълго, ще стигнат до Китай или Батавия (днешната Джакарта), владяна тогава от холандците. Завалиите не предполагат, че само до върха на континента ги чакат повече от 3000 километра през територии, населени с доста агресивни аборигени. Много от тях се връщат обратно сломени от жажда и глад, други изчезват без следа. Тези, които имат късмета да попаднат на по-миролюбиво племе, получават шанса да оцелеят. Някои аборигени вярват, че белокожите същества са духове на техните деди, превъплатени в човешки образ и ги приемат в племето като отдавна изгубили се роднини, учудени вероятно, че тези “роднини” са забравили да мятат бумеранг или да ловуват кенгуро.
Папратите не спират да ме удивяват в каквито и да е форми и разновидности.
Както навсякъде до този момент и тук пътеката е цивилизована – често преминава в дървени платформи и мостчета, за да не газиш в калта. Личи си че тази страна е богата, дали под формата на доброволци или налични пари някой да го направи, не е важно. Системата им работи.
Дървени платформи.
И дървени мостчета.
Скоро минавам по стария мост над Mooney Mooney Creek. Освен моста, потокa, градчето (близо до Brooklyn) има и цял район наречени с това име. Първата година в Australia, Mooney Mooney ми звучеше като money money money (както се пее в песента на Абба). Допълнителното “о” обаче превръща звука в удължено “у” и думата няма нищо общо с “пари”. Оказа се че това е името на племето аборигени живяли тук преди белите заселници.
Стария мост над Mooney Mooney Creek.
Mooney Mooney Creek – това, което се вижда от моста.
След моста пътеката следва шосе, водещо до няколко имения. Кефят ме широките поляни около къщите и достъпа до водата. Мисля си дали бих могъл да живея тук. Струва ми се доста изолирано и пусто…
Жалко, че клончето пред камерата е привлякло автоматичния фокус.
Мисля също дали бих могъл да живея в ето тази къща:
Плаваща къща със сателитна телевизия. Очевидно е отлив – от мокрите камъни под мостчето се вижда до къде стига водата когато е прилив.
Докато я снимам си спомням, че съм обещал на моето момиче някой ден да наемем нещо подобно за седмица. По източното крайбрежие има множество тихи заливи, където можеш да се мотаеш с наета яхта или плаваща къща дни наред, без да повтаряш местата където си бил.
Продължавам под моста на Sydney – Newcastle Freeway висок 76 метра (за мен бетонът никога не е красив).
Отново навлизам в буша и отново започвам да катеря възвишения. На някои места е толкова стръмно, че се налага да се опъвам нагоре по метални скоби цементирани в камъка. Надоло е по-трудно, раницата ме кандилка непривично и трябва да пъпля стъпка по стъпка с лице към скалата.
Дори при най-непроходимите места, някой се е потрудил да улесни туристите.
Вървейки по едно от билата, виждам че насреща се задава голяма група млади туристи. Сякаш цял факултет е тръгнал на излет. Това трябва да е факултетът за медицински сестри, тъй като виждам само момичета. Водачката им държиwalkie-talkie (малък приемо-предавател) и си говори с някой далеч назад, повтаряйки думата “…over” в края на всяко изречение. В следващите десет минути ще ги срещам по двойки и по тройки докато стигна края на групата, където другата водачка (с walkie-talkie и думата “…over”) насърчава няколко сдали багажа дебелани да стъпват малко по-живо. По видa им разбирам, че скоро ми предстои спускане.
Докато се разминавам с този женски факултет, три от по-свежите момичета в началото на колоната, виждайки ме от далеч, започват да ми пеят “You are the sunshine of my life… (Ти си слънцето на моя живот!). Опитвам да си придам сериозното изражение, с което уплаших детето във влака след Brooklyn, но не става – те продължават да пеят, танцуват и дори като стигат до мен, пунтират че искат да ме прегърнат. Трябва да им е много скучно. Става ми весело на душата от тази глупава шега. Усмихвам се и им благодаря “for the entertainment”, при което те – възбудени юрдечки, започват да се кикотят още по-неистово. Дълго след това съм в повишено състояние на духа и започвам да си подсвирквам докато скачам по скалите. Колко лесно се влияе човек от подобни неща! Макар да знам, че поведението на глупавите момичета не означава нищо. Кой на този свят не иска да бъде харесван, ценен и обичан?
Подбягвам надоло и с радост осъзнавам, че теорията ми (виж част 5) работи! Раницата е по-лека, краката ми са силни и се движа плавно и бързо (истинскиjedi master)! Там вече виждам широката поляна на Mooney Mooney Creek Camping Ground. Остава ми само едно стръмно спускане. Вероятно съм малко самонадеян. Точно в най-динамичния скок, когато се чувствам неуязвим и си мисля че едва ли не мога да летя по този склон, връзките на едната обувка се закачат за металните халки на другата (виж част 1) и за миг съм като спънат кон. Краката ми спират, но тялото заедно с раницата устремно продължават със същата скорост. Предстои ми десетина метра свободно падане с главата надоло…
Следва: Апокалипсис сега