Когато е още тъмно и руснаците се редят на закуска за да бъдат първи, но не ги пускат понеже има още пет минти, аз плувам по гръб и водата не влиза в ушите ми. Виждам синевата в небето, защото знам, че след няколко мига ще просветлее. Виждам нежните облаци как се реят безмълвно а аз се движа под тях. И няма друго – движение и неподвижност, съчетани в моята естетика. И се питам дали това е щастие? Тогава идват разперените клони на палмата и трябва да се спра, ако не искам да си разбия главата в плочките.