Зимата свърши
В събота дъждът най-после спря, облаците се разчистиха и изгря едно чудно весело слънце. Викам на моето момиче дай да се разходим до Бондай. Ами да вика тя, уморих се да седя цяла седмица на едно място.
Навярно сте чували за Бондай (Bondi). Не знам защо в България по вестниците упорито продължават да го наричат Бонди и да го рекламират като плажа на Сидни. На английски Bondi звучи повече като Бондай. Приятели, нека да ви кажа това – Бондай е едно клише измислено и повтаряно от весникарите на света. Всъщност той е само един от десетките чудни плажове на Сидни.
Днес Бондай е странно пуст, сякаш обитателите му още не са надушили че времето е хубаво. Десетината вечни сърфисти киснат върху сърфбордовете си в очакване на идеалната вълна. Само като ги гледам ми става студено, понеже знам каква е ледена водата.
Бондай не ми е толкова интересен, колкото морския фар върху хълма на север от него. Все се каня да ходя специално да го снимам и да напиша история за самоубийците, които избират скалата тук, за да сложат край на живота си. По цялата и дължина има приятна алея за вървене, където винаги можеш да видиш множество фитнес маниаци, борещи се със световната епидемия на наднормено телесно тегло.
Наричат мястото The Gap и всяка година средно около 50 души се хвърляли в стометровата бездна. Тази бройка малко не ми се вярва, но наистина мястото е легендарно, самоубийците пристигат тук от цял свят. Напълно ги разбирам – върху тази равна скала усещаш, че ако вървиш напред, ще се отдадеш на въздуха и ще се слееш с безкрайния океан. Смърта при The Gap е вероятно красива, поне в очите на тези които я избират. Мога живо да си представя усещането за полет в първите секунди и дори понякога имам импулс да скоча и аз, но днес не ми се лети, по-добре да продължим към котвата на “Dunbar”, която е малко по-надолу.
Историята на Dunbar е също много трагична. В едно бурно утро на 1857, капитана му дълго се взирал в тъмното, но от големите вълни, ураганния вятър и пукащия дъжд, не успял да нацели входа на залива. По принцип входа на залива, макар достатъчно широк е доста тарикатски от навигационна гледна точка. Дори великия мореплавател Джеймс Кук го подминал, без да го забележи. Та в бурното утро на 1857 “Dunbar” сгрешил със стотина метра, точно колкото да се забие в скалите под The Gap. От 122-мата пътници на борда само един оцелял докато безсилните обитатели на града гледали с ужас от скалата как техните роднини и приятели се давят на метри под тях. Представяш ли си, да ти се случи след няколко месеца мъчителен океански преход от Англия и то толкова близко до дома. Може би за това самоубийците продължават да избират това място.
За щастие от другата страна на The Gap, в посока към града се намира Watsons Bay, едно жизнерадостно заливче на Сидни, където решаваме да намерим нещо за хапване. Там има равна трева по която са налягали безгрижно цели семейства с гонещи се деца и влюбени двойки, които се награбват дискретно. Това е традиционно място за годежи. На брега има няколко възможности за хапване: един пъб, някакъв ресторант край водата и кафенето на моста с яхтения клуб, където дават пържена рибка. Навсякъде е тарапана. За миг съм изкушен да се върнем към Бондай, но великодушно оставям на моето момиче да избере. Тя се спира на пъба, където опашката сякаш мърда по-живо. Оставям я да чака, докато аз отивам да налея две бирички: малка за нея и голяма за мен. Цената на бирата тук е доста разочароваща, но денят е прекрасен и не допускам подобни негативни мисли да помрачат доброто настроение.
От терасата горе, където заемам маса, щракам снимки и се хиля към моето момиче на опашката със жестове че я обичам, надигам биричката за наздраве и ми е гот от този слънчев зимен ден. Моето момиче клати глава че съм такъв хамав и вече и идва реда да поръчва – бифтеков сандвич за мен и риба с картофи за нея, които по-късно ще си поделим. Дават ни една плочка с номер, дето ще започне да вибрира и да шуми с неприятен тон, в потвърждение, че ястията ни са готови (и бързо да ходим да си ги вземаме), но за сега плочката лежи мирно на масата и мълчи.
Ние с моето момиче обаче не мълчим, а си лафим за разни неща. Тя забелязала че и трите места за ядене: ресторанта край водата, пъба в който сме седнали и кафенето на моста с яхтения клуб, дето дават пържена рибка, били на Дойлс (Doyles). Гледам – вярно, и на трите места висят табели или плакати, оповестяващи този факт. Калъфа Дойлс имал пълен монопол в района, ето защо е толкова скъпо. Викам к‘ъв е тоя Дойлс, а моето момиче ме гледа сякаш съм паднал от небето. В кой свят живееш Веско, не знаеш ли че Дойлс е един от модните майстор-готвачи на Сидни и глей какъв бизнес прави. Аман от модни майстор-готвачи викам аз, а тя се хили понеже си ме знае.
През това време до нас двама се надигат да си ходят и птиците само това чакат – стотици чайки и гугутки се втурват да кълват изоставените картофки. Някакъв шашнат чистач индиец се втурва да ги гони и да прибира чиниите. Човека се извинява безкрайно, сякаш вината е негова, сякаш той е повикал птиците. Аз му се хиля – бях в твоята страна казвам, и започвам да му говоря индийски имена на различни места. Той се спира и лицето му изгрява истински.
За жалост индиеца не може да стои дълго при нас колкото и да му е носталгично, ние си правим кефа, но той трябва да бачка, тръгва отново да прибира мръсните чинии и да бърше масите, докато аз гледам чашата ми празна и слизам до бара да взема още една голяма биричка. Там се събрала тарапана – заоблени момчета и момичета с еднакви фанелки като някакъв отбор по борба. На фанелките им пише “Sydney Harbour Pub Crawl”. Тези са сериозни пиячи, надигат бири или пък жадно чакат да им налеят следващата. Точно тогава плочката в джоба започва да се друса. Тези от Sydney Harbour Pub Crawl сигурно си мислят, че имам вибратор в гащите и се хиля на себе си, понеже асоциативно се сещам да кажа нещо цинично на моето момиче, което знам ще я засрами. Стига да не забравя.
От бара отивам да прибера блюдата. В замяна на вибриращата плочка ми връчват две големи квадратни чинии пълни с моя сандвич, прясна зелена салата, няколко едри парчета пържено филе риба и картофки. Нося ги внимателно, понеже крепя и моята голяма бира (на моето момиче една малка и стига). Върху моя бивтеков сандвич е забито австралийското знаменце да подскаже, че месото идва от теле родено и израснало в Австралия. По някакъв начин това предизвиква патриотични чувства, макар и не същите като когато чуя „Лале ли си, зюмбюл ли си“.
За малко спираме да си говорим, понеже е много вкусно. Този тарикат Дойлс знае някакъв номер, макар самия той да не готви в ресторантите си. Съгласявам се че си заслужава по-високата цена, а моето момиче клати глава, казвах ли ти. Тогава се сещам какво цинично нещо ми хрумна край бара. Викам, мислиш ли че някъде по света има човек, дето е използвал gsm-a си вместо вибратор. Може би е станало случайно, разсъждавам на глас, например докато кара кола, някоя мадама с къса пола си слага gsm-a между краката да вземе някой завой по пътя и точно тогава и се обаждат. М-м-м. Този визуален образ ми е особено забавен, започвам да се хиля с глас.
Моето момиче не ме слуша, не желае да комуникира подобна простащина, но виждам как по страните и плъзва руменина. Става ми гот че в този нарастващо циничен свят аз все още мога да я засрамя с нещо тъпо, а тя ме бие по рамото и вика да съм спрял… ама много си загубен Веско.
Така си плямпаме за глупости, зяпаме народа долу, плямпаме за напрегнатата седмица, надигаме бирички за наздраве, плямпаме за децата, слънцето ни пече в главите, а уж беше зима и се чудим на късмета си.
Тя вика мислиш ли че това е краят на зимата. Да казвам, убеден съм че зимата вече свърши.