Късния час на кацане в Делхи се оказва сериозна грешка. За да спестя няколко долара съм избрал неудобен полет, мислейки си наивно, че предварителното запазване на хотел ще бъде достатъчно за успешния старт на моето индийско пътуване. Не съм преценил, че когато в Индия е тъмно, там е истински тъмно. Още със слизането от самолета и нареждането на опашката за граничен контрол ми става ясно, че държавните служители тук колят и бесят или поне много успешно поддържат съответното сериозно изражение на лицето. Процеса е дълъг и туткав. Попълвам някаква бланка, пълна с безсмислени миниатюрни графи, много от които оставям празни, но после официалния индиец със смешната шапка ме кара да ги попълня всичките до една, преди да удари в паспорта един старовремски печат и с досаден жест да ми каже айде минавай.

На гишето за смяна на пари научавам, че индийците много обичат да се пререждат. Там чакам безкрайно, докато дойде моя ред, а после още толкова докато едно младо момче попълни няколко документа с детайлите на паспорта. В Индия всичко се пише на ръка и бюрокрацията, макар за смяна на малко пари е равна на тази от комунистическа България. Няма дребни, вика момчето. Това ми се струва странно, сещам се че може би ме будалка и иска бакшиш, но не се опитвам да проверя тази мисъл.

Туристическите справочници казват, че ако искаш да избегнеш изобретателните номера на индийските таксиджии и съответната потенциална опасност, е добре да си ангажираш и платиш такси още преди излизане от летището. Решавам да следвам съвета им, нареждам се на една друга опашка, която се надявам да е за предплатени таксита. Не съм сигурен, понеже до този момент всичко в Индия е много объркващо и никой не говори английски.

В будката за таксита дреме чичка, който протяга крив нокът и с огромна досада чегърка към себе си листчето, на което с големи букви съм написал името и адреса на моя хотел. Той вади лениво един кочан и прави знак да давам парите (250 рупии). По алчния блясък в очите му осъзнавам, че правя някаква грешка, дето ще го облажи. Гледам банкнотите и виждам че една от трите стотарки е всъщност 500 рупии, те имат подобен цвят и размер. Уж беше заспал и ленив, чичката живо се опитва да ги грабне, но аз съм по-бърз, дърпам банкнотата обратно и му подавам друга стотарка. Оня ще се спука от яд, остава си с малкото отмъщение, че нямал дребни да ми върне 50 рупии. 50 е по-добре от 500, решавам щастливо аз и успявам да си запазя възторга за това, което ме очаква в тази екзотична страна.

Навън е тъмен хаос! Тежкия, влажен въздух на ноща ме блъска в лицето с една сложна комбинация от миризми на екзотична трева, готвено, пикоч, горещи изгорели газове и още нещо гнусно, което в този момент не мога да определя. Няколко мъждукащи лампи осветяват меле от стотици новопристигнали пътници, които се борят за транспорт до града. Сякаш гледам новини за природно бетствие в някоя далечна точка на планетата. Няколко полицаи размахват дълги бамбукови сопи и се опитват да въдворят ред, набутвайки тълпата в послушна редица край такситата, дето се вият в кръг. Един съмнителен тип ми скача  моментално и преди да се окопитя вика до града ли си сър. До града, ама аз съм с купон. Да, да, припрян е индиеца, купон може. Къде ти е колата, питам, щото се чудя, че не е заедно с другите таксиджии. Ей там, сочи той в тъмното и тръгва напред уверен, че ме е хванал. Аз не съм толкова сигурен с него, спирам и решавам да застана на опашката, както правят всички останали. Оня изчезва. Опашката мърда бавно в мрака. Това, викам си, ще отнеме поне час. Изумително обаче, един от полицаите, размахващи бамбукови сопи, ме издърпва без да обели дума и ме води отпред. Индийците гледат с омраза, обаче си траят. Аз съм шашнат от развитието на събитията, но не се опъвам, в този момент мерките ми за справедливост претърпяват сериозна ревизия.

Моето такси се случва жалко очукано ванче с липсващи прозорци и изтърбушени, мръсни седалки. Такова странно превозно средство не бях виждал в живота си. Шофьора му е още по-странен – вейка индиец със страшно интензивен тъмен поглед, сякаш е стигнал края на живота си и аха да реши дали да се гътне или да те сграбчи за гърлото. В последствие, този специфичен, наситен израз върху лицата на някои индийци, ще навестява често сънищата ми.

Минавайки бариерата на летището, моя човек трепери от страх. Двама важни дебеланковци с виснали мустаци изискват моя купон да го погледнат, да го запишат в един голям тефтер и накрая да му ударят печат. Дебеланковците са важни, щото носят униформи и стискат между краката си по една пушка. След бариерата шофьора си отдъхва малко и хваща някаква прашна магистрала. Уж има лампи, но те мъждукат точно колкото да видя десетките човешки фигури, налягали за спане сред рехавите храсти  по средата. Какви бяха тези хора и защо бяха избрали да си легнат точно в еднометровата ивица между бумтящите в различни посоки коли? Мисълта ми е прекъсната от огромен, лишен от светлини и мигачи камион, който решава внезапно да се премести три ленти пред нас. Моята вейка шофьор шашнато бие спирачки, занасяме се, мирише ужасно на бакелит, изгоряла гума и по чудо избягваме удара. Таксиджията ме успокоява, че преди два дни на тази същата отсечка, при подобен случай умряли четирима в една кола. Ние видиш ли сме още живи!

Проблема ми е не постоянната опастност от катастрофа. Тежкото движение около нас вдига страшен прах със ситен пясък. От високата скорост на ванчето и липсващите му прозорци, този въздух не може да се избегне. Прахът се набива в носа, а пясъка в очите и устата. В следващите десетина дена в Индия ще си мечтая за една маска, дето си слагат срещу свинския грип. Въпреки късния (или ранния вече) час на ноща, улиците на Делхи са диви – всевъзможни превозни средства се борят за място върху асфалта: рикши, моторетки, сдъвкани автобуси, камиони, килнати на една страна. Всеки пресича както намери, без мигач, но с постоянно натискане на клаксона. Моя таксиджия също не отлепя ръка от досадната бибитка. Какафонията е пълна. Изумително, сред целия този трафик подминаваме някакъв, дето си язди спокойно на кон, подминаваме дори една грациозна камила, впрегната във висока двуколка, но кравите които очаквах да видя, ги няма (после ще науча, че в центъра на Делхи им било забранено).

По някое време шофьора на таксито намаля и отбива в тъмното. Прощавай, вика, ама трябва да налея бензин. Там не се вижда добре, но откроявам контурите на бензинова колонка. Ами трябва да слезеш докато наливам, вика той, такъв е закона в Индия. Скачам на земята и се чудя какво ли ми е приготвил. Дали няма изведнъж да отпраши нанякъде с чантата, дето се мъдрее на задната седалка. Дали няма някой замаскиран приятел да ме халоса по главата, както си блея в тъмното. Всичко обаче е наред, след бензина се качвам пак отзад и отново започвам да дишам въздуха наситен с прах и пясък. Моя човек също кашля туберкулозно.

Нощния Делхи е пълен с кльощави мъже, които се шматкат във различни посоки без видима цел. Нито една жена. Някои от тях си пикаят спокойно по изкъртените мръсни зидове, без да се шашкат от фаровете, които ги осветяват. По някое време осъзнавам, че моя човек не знае къде отива. Това ме чуди малко, нали съм платил предвартелно, той няма кяр да ме вози по-дълго от необходимото. Викам я спри, къде караш? Шофьора мънка нещо уплашено. Давай казвам към гарата, ако не знаеш посоките, там ще се оправим. Помня, че хотела ми е някъде там.

Стигаме широко място, където отново мъждукат слаби лампи, осветяващи пространството. Не мога да повярвам – стотици човешки тела, налягали да спят по паважа. Някои от тях мърдат. Блъска ме отново тази гнусна миризма, която ми се струва позната, но все още не мога да определя. Ми това е централната гара, вика моя човек и ме гледа с очакване. Хотела трябва да някъде вляво. Там се преплитат десетки ситни улици и жици, пълно е с грозни сгради, претендиращи, че са хотели. Обикаляме района два пъти безплодно. Моя човек само се звери наляво и надясно и вика ами няма го хотела. Разбирам, че не може да чете. Що не спреш до този, казвам аз, сочейки към важно изглеждащ портиер на някакви грандиозни стълби, и го питаш къде е моя хотел. А-а, паникьосва се вейката, не може – този е от друга каста. Ето как научавам, че кастите в Индия не се смесват. Не можеш просто така да заговориш някой от по-висока каста. Осъзнавам, че така ще си обикаляме до утре и викам я спри. Скачам тук.

Зарязвам въшката шофьор, който за раздяла се опитва да ме олющи още 50 рупии и се втурвам в тесните улички, накъдето си мисля че е моя хотел. Там е много тъмно. Пред мен скачат сенки на кучета, ръмжащи тихо и зловещо. Всеки момент очаквам остри зъби да се впият в глезените ми. Движа се бързо, почти бягам и кучетата остават назад. Пред мен нови човешки сенки се отлепят от ноща, за да ме спрат, питат или поискат нещо. От дълбоките, разкопани канавки се протягат дълги криви ръце и се опитват да ме сграбчат за краката. Наляво, надясно, уличките нямат край. Аз не спирам, бягам в тъмното, вече обладан от нарастващия страх.

Тогава се случва чудо – точно в момента на пълна паника и объркване, пред мен внезапно цъфва вертикална неонова светлина казваща Geet Deluxe, моят хотел. Бързо катеря няколко стъпала, отварям вратата и в уморения сумрак откривам вежлив индиец с тънък мустак, който се усмихва, въпреки че е далеч след полунощ. Знаех си, че ще се забавиш, сър. Едвам успявам да отговоря нещо смислено. Плувнал в пот, истерично залоствам вратата на стаята си и дълго въртя глава пред шумния климатик, в очакване на бавно облекчение.

Шумът от улицата не спира цяла нощ. Аз се мятам като риба в износените чаршафи. През главата ми минават лицата, срещнати до този момент и бавно стоплям разочарованието, че в Индия ще бъда принуден да сляза низко до петдесетте рупии, които тези хора неминуемо ще се опитват да олющят от „заблеяния турист”. Унасям се с мисълта, че колкото и да си чел, колкото и да се навиваш, нищо не може да те подготви психически за истинската Индия…