Разходка до Manly
Напоследък всички се шашкат че климата на планетата се променял и забравят по-сериозната заплаха, грозяща човечеството днес – световната епидемия на нарастващо телесно тегло. В този постинг ще стане дума за това как Веско Петров се бори срещу тази опасна епидемия.
По празниците падна голямо ядене! Пълнената пуйка стана много сочна и крехка, понеже я пекох цял ден на бавен огън и постоянно я заливах със соковете от тавата (който не вярва да погледне пак снимката горе), руска салата, лютеничка, зелеви сърми, печени пиперки с чесън, копър и малко оцет, шунки, различни месца, мезета, зелена салата с домати, авокадо, кубчета сирене, зехтин отгоре. Ами ясно е какво става след подобна кулинарна оргия. Логично се появява нуждата да направим някое изтощително вървене, което неминуемо да изгори излишните калории. Какво по-хубаво от десетината километра разходка до Manly. Ето как скачаме в колата и се трупваме на едно малко полуостровче след The Spit Bridge, където са плаващите къщи на Сидни. Там има една тарикатска уличка, дето можеш да оставиш колата, без да плащаш и винаги има места, понеже никой не я знае. Освен това е близо до спирката на автобуса с който ще се върнем (ще вървим до Manly и от там ще хванем рейса до тук). Уличката се върти по един хълм с накацалите къщи на Beauty Point. От другата страна гледаш панорама с ниския мост, ресторантите, яхтените клубове и залива, който се извива по множество закътани плажове. Този мост е нисък, яхтите не могат да минат под него и за това в определени часове спират движението да го вдигнат. Тогава колите от двете страни дълго зяпат как високите мачти се плъзгат тъжествено край тях.
Малко преди да се спуснем в гората.
Общината на Сидни иска да направи висок мост с повече ленти, да успокои малко трафика, но тузарите, които имат къщи тук не са случайни хора, тяхното лоби е далеч по-мощно от управата на града. Те не дават да се вдигне висок мост, който да намали с някой друг милион цената на техните къщи. Така The Spit Bridge си остава нисък и с технологията от петдесете години на миналия век. The Spit означава плюнката или да се изплюеш, вероятно защото пролива там е тесен или защото склона е толкова стръмен, че отгоре можеш да плюнеш до водата.
Спускаме се през гората надолу по дървените стълби и излизаме до залива под моста, където винаги има завалии, дето ловят риба. Завалии, щото още не съм ги виждал да хванат нещо. Там една хубава табела с карта на целия район ни показва нагледно къде минава пътеката до Manly. Понеже Австралия е западна демокрация, още преди двеста години гласували закон, че никой няма право да застроява пространството край брега. Така, навсякъде по нагънатия залив на Сидни остава една тридесетина метра ивица край водата за обществено ползване, с паркове, плажове и пътеки за вървене.
Малко след заливчето със закотвена плаваща къща, стигаме до кучешкия плаж. Наричам го така, понеже тук винаги има кучета, които цопат в плитката вода, заедно със съпровождащите ги собственици. Вероятно е определен от общината, понеже малко по-натам, отвъд Clontarf Marina е другия плаж, където има заградено с мрежа за децата и няма кучета. Край плажа е легендарния парк с огромни дървета, който е много удобен за пикник с барбекю и биричка. Парка съществувал тук още през 1868 година, когато някакъв див ираландец екстремист (Henry O’Farrell) се опитал да застреля в гръб пристигналият на официално посещение принц Алфред (нали ирландците мразят англичаните). Голям срам за колониалните власти, неуспяли да опазят първото кралско посещение на колонията. Принца обаче оцелял, а ирландеца виснал на въжето.
Тръгваме по плажа и гледаме наредените по цялата му дължина къщи. Те са в различен стил, с високи палми около тях. Има една две стари, които плачат за бутване, но повечето са модернистични, с изчистени линии и огромни стъкла. Тук винаги питам моето момиче, коя от тези си избираш, да ти я купя като забогатея, а тя се смее и клати глава, сякаш казва ще забогатееш Веско на марта в сряда. Понякога в края на плажа се пекат няколко мацета без горнища. Аз минавам край тях, уж не ги забелязвам, вървя напред без да мърдам глава, но тя знае, че зад тъмните очила очите ми шарят и хитро вика ей Веско, къде гледаш бе?
След голите мацета, пътеката отново се катери в гората. За жалост в гората не се срещат голи мацета, но често ни подминават плувнали в пот фитнес маниаци, бягащи по камъните като марш на скок. Вляво сред дърветата продължават тузарските къщи, а в дясно на моменти можеш да видиш водата с моторници и къпещи се от тях хора. Отсреща пък е плажа на китаеца (Chinamans Beach), мое любимо място, за което ще разкажа някой път. Пътеката върви дълго в гората. След едно изкачване сме изморени и спираме за почивка на нашата пейка, да пием вода или да извадим по някоя ябълка от раничката. Край тази пейка винаги излиза един голя-а-м гущер, който замръзва на метър от нас в очакване да му хвърлим огризките. Оначало моето момиче се шашкаше, но вече му свикна.
След пейката с гущера, пътеката мърда нагоре и надолу. Когато е нагоре тя лази по издълбани в скалите стъпала, а когато е надолу, стига до някое пиратско плажче. Aко е пусто, смъквам гащите и се цопвам, че ми е горещо, а тя седи на един объл камък и се хили, дето ми бил гол задника. Ако някой дойде през това време, плувам до една пещера, където мога отново да нахлузя гащите и да запазя приличие.
После пак вървим и на мен ми щипе от солената вода, но навлизайки в омагьосаната гора, ми минава. Викам и омагьосаната гора, защото стволовете на дъветата са странно гладки и извити. Винаги се чувствам като в приказка там. От омагьосаната гора има отбивка към фара на брега, но моето момиче винаги отказва да ходим до него. Аз и викам, ще видиш като дойда тук другия път сам, как ще отида до фара без теб, но само се майтапя. Малко по-нагоре има една площадка с фигури издълбани от аборигените в скалата, още преди пристигането на белите. Как ги определиха че са толкова стари, не знам, но там е гот и както си потен, винаги те духа свеж бриз, докато зяпаш вистата към града.
Нататък е малко скучно, през едни драки, от които не се вижда нищо, но по някое време пътеката излиза на една широка скала, ограничена с метални перила да не се изсухлиш надолу. Тук си точно срещу входа на залива. Как Джеймз Кук го е пропуснал си е цяло чудо – той вече е бил в южния залив на Сидни (Botany Bay) и не е предполагал, че подминава друг, далеч по-дълбок и защитен залив. Докато си мисля за Джеймз Кук, гледам че хипарите на брега са все още тук и дори са модернизирали колибите си. Тези колиби цъфнаха на това място преди доста време. Някой решил, че е свободен човек и никой не може да му каже къде да живее. Избрал си това място. А може да са аборигени, които защитават правото, че са на своята си земя. Каквото и да е – властите не са успяли да ги изнесат. Това ме кефи, като знам как властите мразят ако някой не им се връзва.
Така, с едно чудесно настроение на духа продължаваме към Manly. Пътеката има спускане със завои, по които ясно се вижда корозията от някогашни порои. Подминаваме една пъшкаща дебелана и отново навлизаме в цивилизована територия. Пак има плажчета и широки камъни, които лъсват на слънцето, когато е отлив. Има и пейки за почивка на които можеш да въздъхнеш докато гледаш закотвените яхти. Натам пък има полянка, барбекюта с ток, дето само им натискаш бутона, както и един хайтек кенеф, подобен на тези в Лондон и другаде по Европа, дето ти говорят кой бутон да натиснеш. Тя не пропуска да обяви че отново има нужда от пиш, но аз си я знам и не се дразня.
После, ако сме хитри, можем да минем край един яхтклуб с лодки на сух док за почистване и да продължим по мокрия пясък. Не всички знаят, че това е възможно. Повечето обикалят по дългия път през моста, който виси край няколко миризливи къщи. Тук обаче можеш да минеш само ако е отлив. Джапайки в мокрия пясък, минаваме широка поляна с бягащи по нея кучета и навлизаме в кварталните улици на Manly. Има още доста за вървене. След няколко улици пак излизаме на брега при скалите, пейките и нови плажчета. Тук пътеката е вече гладка алея и привлича множество досадни млади двойки, които бутат детски колички. Залива се вижда безкраен и океанския бриз е адски свеж. Минаваме край мястото, където е имало грандиозна резиденция на един от първите земевладелци в района. От тази красива сграда е останала само една размазана чернобяла снимка върху табела обозначаваща мястото. Мъча се да си представя тези времена, но скоро забравям за това, понеже вече наближаваме Manly. Минаваме край старовремската къпалня, чиято постройка ми напомня за централния плаж на Варна. Там се извисява пластмасова пързалка, по която безброй възбудени деца врещят и се бухат щастливо във водата. После е алеята край плажа, пълна с бавно вървящи фотомодели и ето, че стигнали до ферибота на Manly.
На фериботната станция има супермаркет, сувенирни магазинчета и множество места за хапване. В този момент ме обхваща невероятен глад и викам на моето момиче ами ти гладна ли си? Тя ме гледа хитро и вика а-а, знам ти плана! Кво грешно, викам, след като изгорихме толкова много калории по пътеката насам, хващам я за ръка и я дърпам към реалната (според мен) цел на нашия поход – немския ресторант на Manly, наречен Bavarian Bier Cafe. Не че тя се съпротивлява. Ако някой е чел за Германия, ще знае, че на такова място Веско Петров плува в свои води с кило бира Hofbräuhaus и великия свински копан Schweinshaxn (виж Германия II). За моето момиче са достатъчни неизменните нюрнберг вурст с картофено пюре и кисело зеле… и горчица, разбира се.
В Bavarian Bier Cafe биричката се лее, огромния свински копън намалява, а на душата е едно хубаво и леко. Какъв чуден ден! Всякакви тревожни мисли за развилнялата се световната епидемия изчезват като далечен мираж, който се топи в безкрайния слънчев хоризонт. Една нова мисъл обхваща възвисеното вече съзнание – ми този Веско Петров бил голям късметлия бе!
