Тасмания 10 – Опасност над винената чаша

m

Опасност над Винената чаша

Това е продължението на Freycinet National Park

 

Тази сутрин се събуждам много въодушевен и готов за героични дела. Имам грандиозния план докато моето момиче спи, да се покатеря бързо на високия връх, дето стърчи над залива и дето се нарича Mount Amos.

От паркинга под върха тръгват няколко пътеки, една от които отива до световно известната Винена чаша (Wine Glass Bay). Това природно чудо ще го оставя за после, че обещах на моето момиче да не го гледам без нея. Освен това съм обещал че ходя където ходя тази сутрин, в осем съм при нея да пием кафе заедно.

Както във всички национални паркове и тук има голямa шарена карта с маршрутите за вървене. Има и една дебела книга в която туристите се записват кога са тръгнали и кога са се върнали, че накрая парковите рейнджъри да видят дали е нужно да спасяват някого. До върха и обратно са го дали 3.5 часа, но понеже до осем аз имам само два часа, пиша в книгата че тръгвам в шест и смятам да се върна в осем. Това изисква да поема малко по-живо. В началото е почти равно и започвам да си бягам из гората, но много скоро се прехвърлям на скалите и става стръмно. Пътеката изчезва, маршрута е обозначен с цапнати тук там бледи петна боя. На няколко пъти губя петната, но се ориентирам като гледам логичните места, от където е възможно да се покатериш. Трасето пълзи по стръмни скални площадки, на които ако се хлъзнеш, ще се намериш петдесетина метра по-надолу. Откривам че обувките ми се крепят много добре върху лъскавия гранит и това ме прави малко самонадеян, пердаша нагоре като един спайдър-мен, но на едно място минавам по една локва и бързо осъзнавам, че когато са мокри, обувките ми са безпомощни (пльскам се и си охлузвам подбедрицата). Скоро става много стръмно. Започвам да дишам тежко, спирам често и не искам да мисля как ще го слизам това. Не искам също да мисля че времето както се е намусило всеки момент може да завали и да превърне гранита в ледена пързалка.

Най-после стигам горе и всичките тези мисли изчезват. Времето продължава да е мрачно и може би точно заради това имам усещането е че съм на върха на света. Горе духа леден вятър, не е възможно да вися дълго. Все пак имам моите моменти – зяпам си облаците под съседните върхове, зяпам си и невероятната извивка на Винената чаша (Wine Glass Bay). Може би мрачното мъгливо утро е добър шанс за странна фотография, но без подходящи дрехи чушката ми замръзва бързо и нямам шанс да експериментирам.

Надолу е опасно. Вече ръси дъжд и на няколко пъти се смъквам по мокрия гранит. Понеже пазя торбата с фотоапарата, не подбирам как се изхлузвам, стига торбата да е защитена. Тези падания добавят нови синини и разкъсвания по изтерзаното тяло на Веско Петров. По някое време губя маркировката и тръгвам по облите камъни, където ми се струва проходимо. Неминуемо стигам до място където скалата изчезва в отвесното, но нямам душа да се катеря обратно да търся пътеката. Наляво, надясно – тук е стръмно, мокро, хлъзгаво, трите елемента които в един миг решават проблема ми – изхлузвам се за сетен път, а в главата ми минава следната мисъл: That’s it, that’s it!  Пльоскайки се по задник, не се замислям защо точно тези думи ми звънят в ушите и то на английски. За късмет моето вертикално движение завършва десетина метра по-късно в някакви сухи клони. Малко съм в шок но май няма нищо счупено.

Измъквам се от клоните и осъзнавам че вече дори и да искам, не мога да се върна. Попаднал съм в тясно пространство между отвесните скали зад мен и гората пред мен. Това е по-скоро джунгла, съставена от преплетени жилави храсти. Не се вижда никакъв ориентир. Сега разбирам как можеш да се загубиш в национален парк. Все пак е логично, че посоката на моето движение трябва да е надолу. Втурвам се из преплетените храсти и дълго се дера докато най-после съм напълно изтощен и заклещен. Спирам да глътна малко въздух и си викам ха така Веско, ами сега! (това на български).

Тъкмо да изпадна в отчаяние и сред шубраците виждам кафевия задник на някакво животно, което изумено от моята поява тръгва да бяга нанякъде. Мятам се натам и започвам да търся къде изчезна животното. Ниско долу откривам тесен тунел прокаран в невъзможните храсти от животните с кафявите задници (най-вероятно уомбати).

През тунела се забивам още по-дълбоко в ситните храсти. И това е първият момент в живота ми, когато съм благодарен, че Веско не е от най-едрите индивиди. Пълзя, пълзя и по някое време се измъквам на светло място. Ха, ей там е пътеката. Облекчен скачам на нея и след пет минути се подписвам, че съм се върнал жив. Гледам някакъв друг след мен също се записал че тръгва към Mount Amos. Тоя обаче си оставил пет часа да се върне.

В къщи моето момиче все още спи, без да подозира каква опасност преживях. Пием кафе и тя вика а, къде си се надрал по този начин. Ами надрах се малко.

После с нея се вдигаме към Винената чаша Wine Glass Bay. Карачките ме болят, но се правя че ми няма нищо да не и развалям удоволствието. Пътеката прави малко изкачване, после спускане до Wine Glass Bay. Там има доста народ, който се кефи на лазурния бряг и белия пясък, но се трупат облаци аха да завали. Тя вика да тръгваме, че става късно и ни чака доста път (12 км). Добре, че натам няма големи баири и пътеката е много цивилизована. Излизаме на един дълъг плаж от другата страна, където спираме за пикник, после пак вървим дълго. Викам и, че има още много докато се върнем при колата, трябва да се изравним с този връх там (таен план да и се стори после че зора свърши изведнъж), а тя пита как знам. Ами аз го катерих този връх сутринта, а тя ме гледа изумена – в този свят има само един идиот, способен на такова нещо.

 

 

Тази вечер решаваме да имаме гала-вечеря с която да изпразнуваме края на това чудесно пътуване. В Coles Bay няма много избор, някакъв лъскав ресторант (The Edge), който го подминаваме защото надушваме че няма да ни пасне. Другото място е Iluka Tavern, което си е един обикновен пъб, но с претенции за нещо по-така. Даже сервитьорката ни пита дали имаме запазена маса, както правят в добрите ресторанти на Сидни, после ни кара да седнем на един диван да сме почакали малко, макар да виждам че там има няколко свободни маси. Сервитьорката е обладана от някакъв местен шувинизъм, понеже настанява някакви нейни съселяни преди нас, а после им дава последните миди а на мен ми казва, ами те мидите свършиха. Агнешките котлети също свършили… Викам дай ми каквото има. Останал само един копън, дето готвача го задушавал в сосове дълги часове.

Трябва да призная че копана е много вкусен. Също и стридите дето ги взехме за предястие вместо миди, и те са са много вкусни. С винцето Pino Noir имаме страхотна вечер и никакъв сервитьорски шувинизъм не може да я помрачи. Абе накрая май Iluka Tavern се оказа добро място за хапване.

И така стигаме до момента отпреди десет части, в който моето момиче ме сграбчва за ръцете и с неподозирана страст ме моли да направя нещо за нея. Стигаме до момента, в който тя ме гледа с възторг и произнася думите: искам да разкажеш за Тасмания… Както винаги нейното желание за мен е закон – ами опитах се колкото мога, макар че  през цялото пътуване нищо особено не се случи.

Уф, утре си тръгваме към Сидни.

Край

Визуален бонус от следващия ден:

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+