Причината да започна да пея в Хора на Варненските момчета бе гладът…
Един ден гледам Яйцеглавия тръгнал на някъде и бърза. Настигам го и му викам кво става, що не идваш да ходим на вълнолома. Той мълчи и дори започва да бяга в посока към центъра. Виждам че нещо го е срам. Това още повече събужда интереса ми, залепям се за него и продължавам да му мрънкам. Накрая той спира и изплюва камъчето че отивал да пее на хор… Аз само това чакам, почвам да скачам около него, соча го с пръст и започвам да се драча – ха, ха Савата на хо-о-ор, Савата на хо-о-ор. Него го хваща яд и вика – да, ама там ни дават вафли. Това ме кара да спра и да го погледна по-внимателно да видя дали не ме плъзга. Трябва да е истина. Решавам, че и аз искам от вафлите и тръгвам с него. Там ме карат да изпея до, ре, ми, фа… нагоре и надолу два пъти след пианото и учудващо, ме вземат.
Савата не ме плъзга – пеем и репетираме нещо, не помня какво, но на края вадят една голяма кутия с вафли и започват да раздават. Аз викам, ми другарко може ли две. Тя се смее и вика защо. За брат ми. Не лъжа. Наистина за брат ми.
Щастието с вафлите продължава няколко репетиции, докато другарката казва следващия път да донесем малки огледалца с дръжки да сме си гледали идеалното “о” на устата. Майка ми вади огледалцето от нейната чанта, което мирише сладко на парфюм, но няма дръжка. Умирам от срам, но съм обратно на репетиция за вафлите, а и брат ми ме чака в къщи. Не може, казва другарката, трябва да е с дръжка. Рева на майка ми, тя също реве, прегръща ме и повтаря, че ще разбера като порасна.
От глад се записвам и на плуване. Един ден докато се шматкам в Морската градина край басейна, гледам през решетките някакви свършват тренировката, треньора им вади торба шоколади и започва да раздава. Още помня името на моята треньорката – другарката Андонова. Тя ни кара да скачаме във водата с опънато тяло, без да ритаме, да се отблъснем от стената с опънато тяло без да ритаме и да се опънем напред и само да ритаме. При всички упражнения аз винаги излизам пръв измежду двадесетината деца (вероятно защото съм най-кльощавия), но въпреки това накрая няма шоколад. Срам ме е да питам другарката Андонова. Брат ми ме чака отвън, но като вижда, че няма шоколад и той се вкисва.
Събирам смелост да питам за шоколада едва след няколко седмици. В първия момент Андонова е изумена, после се смее. Шоколад се полага на достигналите първи разряд. Ако работя упорито може би след пет, шест години. Спирам тренировките не защото няма шоколад. Плуването ми харесва, нали съм най-добрия там. Спирам да ходя, защото нямам плувки. Веднъж в съблекалнята един хамав ми сочи гащите и се смее. Това са същите черни шорти с тънки бели кантове, които нося навсякъде под панталона и с които дори спя. Поглеждам себе си с нови очи и ме хваща такъв срам, че бягам от тренировката и отново рева на майка ми. Тя също реве, прегръща ме и отново казва, че ще разбера като порасна. Разбирам само, че няма пари за плувки.
Шоколад дават и на боксьорите, които се млатят един друг на ринга в боксовата зала (в бившата църква между блока на лудия Митак и старческия дом). На тях всъщост им хвърлят марципани в края на боя, но не знам дали за победителя или за победения. Цялото дворче пред входа на боксовата зала е засипано с опаковки от марципани. Ровя из тях да намеря някой забравен, но нямам късмет. Мисля, че не бих станал боксьор заради марципаните. Веднъж гледам един със смазано лице, току що загубил срещатата си, седи отвън и уморено дъвчи поредния марципан. Някакъв друг оживено му говори нещо, но боксьора сякаш не го чува. Гледа напред с едни тъжни очи.
Там до старческия дом расте една висока черница на която се катеря за черници. Нищо по-вкусно от черници, дори и да не са узрели. Изобщо лятото е гот – навсякъде в дворчетата из Гръцката махала растат смокини, райски ябълки, финапи, а край басейна в Морската – барабонки, които макар и дребни и с голяма костилка, стават много ароматни като потъмнеят. Нямам усещането че крада, защото ям плодовете от дърветата, не от плодзеленчука и се чудя защо разни от къщите ми викат и ме гонят.
Не разбирам че крада, дори когато група по-големи момчета от долната махала ме карат да се покатеря до третия етаж да сваля няколко наденици, които висят там под прозореца. Поласкан съм от вниманието им, катеря се, а те приглушено викат отдолу браво, браво Веско. После ги печем на пръчки върху огън в Римските Терми (по-малките развалини до пристанището). Толкова вкусно! Нося и на брат ми, но той като чува какво съм направил с новите си приятели, блъска наденицата на земята и вика как можеш да крадеш. Толкова ме е срам, че чак ме заболява корема.
От глад веднъж за малко да строша една грамадна витрина. Докато се шматкам край жп гарата, гледам през огромното стъкло на току що завършен строеж една хубава голяма кифла върху парче бяла хартия на някаква щайга. Работниците свършили и оставили кифлата там. Грабвам една тухла и тръгвам да блъскам стъклото. Това ми се струва най-естественото нещо на света. Спирам се, не защото се чувствам криминално, а защото ми е кофти да счупя нещо цяло, ново и завършено. На другия ден кифлата е все още там. Този път не се отказвам, обикалям сградата от всякъде и намирам как да вляза. Стигам до стаята отпред. Толкова съм щастлив, че няма нужда да троша стъклото. Какво ми е разочарованието обаче, когато откривам, че кифлата е стояла тук поне месец и е твърда като камък. Не става за нищо!
Вечер като се прибирам от игра, минавам край Кондови. От тях винаги мирише на вкусно. Веднъж чукам на вратата и питам дали може да гледам сънчо. Нашия телевизор се счупи. Кондов ме пуска, ама само за сънчо. Тъкмо седнали да вечерят. Да му дам ли, казва Кондова. Ами дай му една чиния, отговаря Кондов. Яденето в чинията е толкова вкусно (с две филии хляб българия)! Просто не мога да повярвам! Питам как се казва това нещо и мислено се моля да не забравя докато се прибера в къщи. Повтарям си думичката непрекъснато.
Мусака ли, казва кайка ми, за мусака трябват кайма, картофи, лук, домат, яйца, кисело мляко. Нямаме нито едно от тези неща, имаме само компот от джанки и хляб (добруджа) за вечеря, както винаги до сега. Аз обаче вече съм видял че нещата могат да бъдат различни и викам – не обичам компот от джанки, обичам мусака…
Тя пак ме прегръща, реве и повтаря, Весе, Весе… ще разбереш като пораснеш…
Дали разбрах, не знам. Светът продължава да е пълен с гладни деца, докато дебеланковците наоколо се чудят къде да си поберат задниците.
Може би все още не съм пораснал.