Ум Панг
(… на границата с Бирма)
Това е продължението на Вълшебното листче.
Класическа дървена къща в Ум Панг (гледай тези греди!)
Продължавам разказа си за Тайланд от момента, когато краката ми губят опора, започвам да се вея като хвърчило, а през главата ми минава абсурдната мисъл, че всичко на този свят е много релативно…
Очевидно е, че съм оцелял, щом пиша тези редове. По някое време шофьорът на сонгтаото спира, идва отзад и тържествуващо вика UM-PANG, очаквайки да намери един жалък, размазан от завоите фаранг. Аз обаче не му давам това удоволствие, правя се на пресен като репичка. Бодро скачам с чантата и се хиля за милион долара, сякаш му казвам: ти знаеш ли с кого си имаш работа бе! Той ядосано ми дава знак да се качвам обратно, че има още да ме вози. После ме закарва на някакво място, където има много светлини и бунгала. Там ни посреща млад човек на име Том, който говори английски. Той се чуди на моята поява – не очаквал да успея за толкова кратко време. После търпеливо ме чака да се изчипкам в едно тарикатско бунгало и ме води към широка тераса, където лелката от кухнята бърза да ме нахрани. Лелката ми носи нещо с пържено яйце отгоре, което е много вкусно, но нали съм все още тропиран и не мога да ям. Искам само да спя и утре да се събудя бодър и готин.
* * *
Сутринта се събуждам бодър и готин. Спал съм добре, въпреки шумовете на някакви странни животни, които през ноща се гонят край вратата. Верен на себе си, скачам рано да разгледам селцето, преди тръгването на групата (Том каза осем часа). Още е пет, удрям една контра и изучавам лицето си в огледалото, когато gsm-a сюреалистично звъни. Този сигнал сякаш идва от друга планета. Това е Мегън от Нова Зеландия, която ми се обажда да ми каже нейния таксов номер. Аз и викам, че съм на границата с Бирма, да ми прати имейл, а тя е по-изумена и от мен…
На улицата ме чакат няколко кучета, които се правят, че спят. Сред тях има един сив пес, който ме гледа нагло и започва тихо да ръмжи. Аз му се усмихвам, но се сещам, че за кучетата това оголване на зъбите значи враждебност, за това се обръщам и тръгвам леко да се отдалеча, но усещам как сивия пес се надига и безмълвно се засилва към мен. Останалите само това чакат. Обръщам се рязко, те спират по местата си, но сивия пес им дава знак леко да ме заобиколят. Аз го гледам право в очите. Той не издържа и подвива опашка. Без тартора другите веднага се оттеглят. Това ми се случва на два пъти – уличните кучета в Ум Панг веднага надушват, че съм фаранг и не ме обичат. Добре че имам шарения чадър от Банкок и всеки път като ме наближат, го отварям за да ги шашна с розовите цветя по него. Така чадъра се оказва незаменимо средство за отбрана.
Въпреки кучетата, Ум Панг ме кефи по някакъв странен начин, за разлика от Мае Сот вчера. Чувствам го свойски. Все още е рано, но хората вече шетат край къщите, а сергиите продават закуски с пълна пара. На едно пазарче дълго гледам как едно момиче пече миниатюрни яйца, чиито черупки са обсипани с тъмни петна и ги нарежда на една чиста табла – точици с бяло и жълто в средата. За миг съм изкушен да ги опитам, но се сещам, че Том обеща закуска преди тръгването на групата и се отказвам. После дълго се пустосвам, че съм глупав да не опитам такъв деликатес.
В центъра на селцето има един манастир, от който монасите тъкмо излизат по четирима, петима и в редичка тръгват да събират храната си за деня. Хората ги чакат пред къщите си и им сипват варен ориз, плодове и други неща за ядене, после се кланят дълго и дълбоко един на друг. Монасите разчитат изцяло на селяните за препитанието си. Този ритуал на даване и приемане на храна е изпълнен с неповторимо усещане за сдържано достойнство.
Обратно при Том, точно в осем хапвам нещо, което пак добрата лелка от снощи ми носи на терасата. Там една кучка дреме, докато няколко кученца се борят за млякото от цицките и. Не помня какво ям, тъй като съм концентриран за това, което ме очаква. Решавам да съм крайно лек. В една малка раничка пъхам само чифт чорапи, бельо, дълги гащи за през ноща (че в планината ставало хладно), една фанелка и леките обувки да ги пазя сухи, а ще вървя със сандалите. Спомням си написаното в “Cold Mountains”, че човек има нужда само от два чифта дрехи – мокри за през деня, когато се движи и сухи за през ноща, когато спи. В последствие тази философия ще се окаже много добра. В края на всеки мокър ден ще изплаквам потните дрехи в някой поток и сутрин ще ги нахлузвам отново мокри. След две минути движение няма значение колко са мокри – важното е да имаш нещо сухо за през ноща, което сутрин внимателно да завиваш с найлон в раницата. По-сериозен проблем се оказва опазването на апарата, батериите и картите сухи.
Тръгваме с Том и още двама дето носят багажа. Техните имена до колкото ги хванах са У и Джо. Те не говорят английски и спрямо тях Том се държи като началник. Те се опитват да ми вземат раничката да я носят, но аз решително отказвам, с което спечелвам уважението им. Отдавна не бях виждал толкова свити и срамежливи хора. Само се усмухват. Том постоянно ги действа, а те скачат като скакалци при всяка негова команда. Четиримата тръгваме през буйни треви и огромни чашковидни цветя. Джунглата, макар и високо в планината е зелена, влажна и кална. Добре, че нахлузих тези сандали, мисля си – кал, вода, хлъзгаво, мога да даяня. Как моите спътници ще се оправят с тези мизерни джапанки? На тях обаче не им дреме – пердашат без да намалят темпото. Скоро и аз намирам ритъма си. Джунглата върви нагоре и надоло, но най вече нагоре. Пердашим повече от шест часа. По някое време както е влажно, започва дъжд, но няма значение след като си вир вода от пот. Макар и високо в планината, времето е душно и се потиш като прасе (дали имаше такъв израз в българския?).
За дъжда аз си вадя шарения чадър от Банкок, а моите спътници режат някакви огромни листа в джунглата и ги разперват над себе си. Там спираме да хапнем нещо с ориз, което „шерпите” У и Джо вадят от торбите си. Отново не помня какво точно ядем, но върху ориза има по едно пържено яйце. После пак вървим, даже не знам колко време, защото изпадам в транс, с който мога да вървя без почивка до края на света и без да забелязвам през каква кал газим. По някое време излизаме от джунглата, става равно и се отварят широки полета с висока трева, която джвака напоена до глезените. Толкова е влажно – имаш чувството че не дишаш а пиеш вода. Том вика наближаваме, а на мен не ми се вярва, психически съм готов да вървя още толкова.
Усещам, как Джо и У се радват – за тях иде края на днешното вървене и най-после допускам мисълта, че е възможно скоро да спрем за нощувка. В мъглата натам се виждат бамбукови навеси и колиби, където някакви хора шетат около димящи огньове… В този момент не съм си представял по-чудна гледка и ми става леко!
Мили читателю, отново спирам, че се уморих малко. Ще продължа като си почина.
Следва Сърцето на мрака.