b
Това е продължението на Заливът на огньовете
Ха, Freycinet National Park бил невероятен… Така казват туристическите пътводители за Тасмания. Аз съм скептичен както винаги, когато става дума за нещо възхвалявано от всички, но викам дай да видим какво толкова го хвалят този национален парк. Имало там един залив дето приличал на винена чаша – Wineglass Bay. Всяка година световните туристически класации го провъзгласявали за най-добрия, идеален залив и плаж на света. Ето защо след Залива на огньовете се насочваме към Coles Bay, градчето, което обслужва това „чудо“ на природата.
Отново слънчево утро! Пътуването ни до този момент минава без проблеми. Дори се чудим как може всеки следващ ден да надхвърля очакванията ни от предния ден. С моето момиче вече сме намерили един готин баланс всеки да се кефи на нещата които му харесват и двамата да се кефим на нещата, които и двамата харесваме. Днес не бързаме, понеже до Coles Bay има само 90 километра. Това е крайморския път и шосето често криволичи по брега с големите плажове и драматичните гори и скали. По пътя няма движение, аз пъпля за да гледаме по-добре чудесиите наоколо. То било гот да не бързаш. Минаваме край хълмисти ферми, някои с лозови насаждения, други с черешови градини. Често виждаме стада овце с едни малки агънца, които сякаш са току що родени – бели и чисти, а краката им треперят. Където ни се стори интересно, спираме.
Първо гледаме един исторически каменен мост, който бил иззидан от каторжниците преди двеста години, а после напълно неочаквано попадаме на една зоологическа радина: East Coast Natureworld. Баси късмета, влизаме само за по $16. Тъкмо моето момиче мрънкаше, че не съм и давал да види тасманийския дявол. Нали в Порт Артур нямахме време и не успяхме да видим официалния парк за защита на тасманийския дявол, (а и билета там беше $26). Това впоследствие се превърна в шега, с която тя от време на време ми яде дроба хленчейки а-а, ама ти не ми даваш да видя тасманийкия дявол…
Сега спирам и викам, нали искаше тасманийския дявол – те ти дявола. Този зоопарк е край океана и е много по-добър от парка в Порт Артур. Животните се мотаят като в резерват, в широки и типични за тях пространства. И можеш да влезеш при тях (ако не са опасни де). Толкова ми харесва, че аз съм готов да прекараме тук деня, но духа лют студен вятър и на моето момиче му замръзва носа. Трябва да пием кафе на топло. Все пак виждаме дявола, а също една коалка и няколко уомбата, които също са големи симпатяги.
 |
 |
 |
 |
Отгоре, в посока на часовниковата стрелка: Кенгура, разбира се, после една коалка дето гризе евкалиптови листа, две тасманийски дяволчета и накрая два уомбата дето се гушат за да се стоплят един друг.
Зоопарка е направен от семейство англичани, които се преселили в Тасмания, купили това парче земя и след дълга борба с местните институции успяли да получат необходимите 36 кетапа за да го отворят като зоопарк. Тази история много ме кефи заради успеха на нестандартното мислене, но като си тръгваме от там гледаме, че бизнеса е вече за продан. Явно англичаните не са издържали. Това ме натъжава малко.
После сме в Bicheno, малко морско градче, което е доста умряло и няма много неща за гледане. Освен да си набавим продукти за Coles Bay (че там не се знае каква ще бъде ситуацията), няма друго. Абе има един баир, наречен Whalers Lookout от където се разкривали безкрайни гледки, но лютия студен вятър продължава и се отказваме да го катерим.
В Coles Bay е най-луксозното ни място за спане – цяла модерна къща на различни нива с огромна тераса към залива. Но е много смешно – в банята има огромно джакузи за баровци като нас, в същото време собственика ни моли с няколко големи надписа окачени навсякъде из къщата да не използваме джакузито, щото водата идвала от цистерната за дъждовна вода и можело да свърши. Много ме е яд че не я щракнах тази къща да я покажа.
Настаняваме се и веднага се юркаме към Националния парк. Има време да платим входната такса и да видим няколко места. Първо по един криволичещ път стигаме до метална платформа цементирана в скалата. От там се вижда целия полуостров. Зяпаме, зяпаме и тъкмо минават няколко кита, които скачат за да се пльоснат тежко в океана. После вървим дълго по тясна пътека до едно пиратско плажче. На плажчето има грамадни обли камъни, единия с дупка в средата като пещера. Минаваме нагоре и пътеката стига до рампа, където виси четка, с която да си почистиш обувките. Така предпазвали националния парк да не внесеш някое извънземно семе. Това много ме кефи и съвсем нетипично за Веско, правя каквото са ми казали – чинно си търкам обувките, макар да са безупречно чисти. За моето момие няма нужда да се споменава, че тя е винаги примерна.
После айде обратно, но малко преди да излезем от националния парк гледаме табелка „Плажът на младоженците“ (Honeymoon Bay). Ха, дай да го видим какъв е този плаж на младоженците. Оказва се странно място. Сякаш времето е спряло. Толкова е неподвижно и спокойно че мога да вися безкрайно, но тя напира да се връщаме, иска да търси телефон да звъни на децата или на майка си. И двата ни gsm-a нямат покритие. Все трябва да намери нещо за което да се притеснява. Моето момиче е като филифьонката от „Филифьонката, която вярваше в бедствия“ на Туве Янсон.
Да, зарязвам магията на Honeymoon Bay, за да успокоим страховете на моето момиче. В Coles Bay намираме телефон, тя звъни, говори с близките и се успокоява. Вече успокоена я оставям в къщи и се юркам обратно към плажа на младоженците, но късно – благата светлина изчезва, остават ми само два мига:
Приятелю, непременно трябва да прочетеш следващата част в която драгия ти разказвач и екскурзовод Веско за малко да се затрие от лицето на земята. Беше много страшно!