Тасмания 6 – Остров Бруни

Остров Бруни

 

Това е продължението на Хобърт

 

Тази сутрин се събуждаме с тръпка че ни очаква някакво чудно приключение (нали ще ходим на остров Бруни). Скачаме за секунди на балкона че да усетим мръзнещата свежест на невероятното хобъртско утро. Днес времето е ослепително ярко. Ха, и пак се пъхаме в топлото легло. Излежаваме се още малко и закусваме лениво, понеже до ферибота за Бруни има време.

Пътя до там е много добър, пристигаме бързо, то и не е кой знае колко далеч. При ферибота не знам какво да правя, но една симпатична дебелана ми сочи къде да се наредя, че то си има ред – колона до колона от коли, сякаш цялата Тасмания тръгнала към остров Бруни на пикник. От толкова много автомобили не мога да видя какво става напред, а там имало един голям параход с няколко платформи на които после ще се наредим калник до калник. Толкова народ и как всички са спокойни и усмихнати. Трябва да е от доброто време.

Уж бяха много коли, а като слизаме от ферибота и тръгваме по шосето, пак оставаме сами, шофираме в безметежно спокойствие и се дивим на красивия остров Бруни, докато стигнем един висок хълм с прави стълби чак до горе и платформа от която ахкаме и охкаме по ширналия се простор. Това е Мястото на Труганини, дъщерята на последния местен аборигенски вожд. Да, тасманийските аборигени са оказали по-сериозна съпротива от колегите си в Австралия. Белите завоеватели тук видяли доста зор докато ги изтребят или преселят на някакъв остров (нещо като резерват), където църквата им осигурявала подслон, храна и духовно извисяване. Вместо да се очовечат обаче, аборигените започнали да мрат от няма какво и от европейски болести (измряли до един). Дъщерята на вожда била заловена заедно с нейния годеник и началника на гарнизона като жест на джентълменство ги изпратил с лодка към Сидни уж властите там да ги цивилизоват в европейската култура, но по пътя на войниците им хрумнал друг план: изхвърлили годеника във водата да се дави, а седемнадесет годишната Труганини я превърнали в сексуална робиня… абе тя историята е различна (но е не по малко драматична), ама сега нямам време да ти я казвам.

Скоро стигаме едно селце, където гледаме голяма група възбудени туристи шават пред един туристически офис. Тук имало воден тур със скоростни катери до драматичните скали на Бруни. Тези тъкмо ще се качват в лодките. Викам а-а-а, дай да се бутнем с тях, но тази разходка с лодки траела цели 4 часа, (което ще наруши сериозно плана ни за днес), а и ги гледам какви дъждобрани нахлузват да се пазят от водните струи (значи не става за фотография) и се отказваме. Вместо това тръгваме да си повървим в гората. А там едни грамадански дървета!

 

Вървим, вървим и все не стигаме края, където според картата имало уникална гледна точка. Аз викам дай малко по-живо, но тя вика изморих се… късно е… дай да се връщаме… Нали съм кавалер, съгласявам се с нея, но ме хваща много яд че не стигнахме до края (понеже Веско не обича половинчатите неща). На връщане съм  малко крив. Не се сърди, успокоява ме тя, ще го видим следващия път, нали ще имаме повод да дойдем пак.

Понеже сме гладни, стигаме до едно семейно кафене със страхотни гледки към залива. Там собственика е супер вежлив и хвърчи да обслужва масите (сякаш не може да повярва на късмета си че има толкова много клиенти), а жена му се набира в кухнята. Чакаме доста, но си заслужава – нещата са вкусни. Моето момиче си хапва сандвич с филе от пушена сьомга, а аз един киш за който тя казва, че бил превъзходен (това е изумително понеже тя не обича киш, а аз обожавам киш). Просто продуктите в моя киш са толкова пресни че не можеш да му устоиш. Ама и нейната сьомга не е лоша (тя ми дава половината). И кафето им готино.

След този чудесен обяд аз настоявам да се вдигнем чак до края на острова да видим един фар. Тя вика няма да има време, но аз вече не съм кавалер и не я слушам – шофираме доста през няколко пусти селца и после през планинска гора по черен път с много завои. Но там изведнъж изкачаме на открито и дъхът ни спира. Много е драматично – скали, заливи, огромни вълни по извитите безлюдни плажове. Фарът стърчи самотен в бруталната синева. Моето момиче спира да мрънка че сме нямали време…

Наистина нямаме време, колкото и да ни се иска да останем по-дълго на това странно място, за днес остават само два ферибота обратно. Вторият ще е по тъмно. Трябва да хванем първия ако искаме да минем през Синет (Cygnet). По пътя назад минаваме големи табели пишещи „Кашкавалена компания на остров Бруни“ (Bruny Island Cheese Company), дето е на оня пич от вчера. Ех, как ме е яд че е вече късно (моето момиче беше право). Казваме си, и това ще остане за другия път.

Пристигаме навреме, но има толкова много коли че преди нашия ред да се товарим, опашката спира и пълния ферибот заминава без нас. Трябва да чакаме около два часа за следващия. Странно, това не ни тормози, макар че сега Синет вероятно ще отпадне. Времето минава доста бързо. Хората в колите около нас продължават да са спокойни и лъчезарни.

Както си чакаме, до нас виждаме една жена с малко дете, която удивително прилича на жената на Матю Еванс от телевизионните серии „Фермер гастроном“. Гледаме и детето същото. Знаейки каква ще бъде реакцията на моето момиче, аз се преструвам че уж ще ги снимам тайно и тя неминуемо вика Веско, я не се излагай да се правиш на папарак! Ха, ха, ха хиля се аз, сега ще я проследим като едни тъмни агенти да видим къде живее Матю Еванс, но моето момиче вече знае че само гледам да я тормозя. Това обаче, в рамките на два дена да срещнем приятеля и после жената с детето на Матю Еванс си е баси съвпадението (от страницата на „Фермер гастроном“ можеш да гледаш всичките епизоди на английски).

Въудошевени от невероятното съвпадение, решаваме да скочим и до Синет, макар вече да се здрачава – кой знае, както ни е тръгнало там може да срещнем самия Матю Еванс.  Пътят е чаровен. Веднага виждаш че в района живеят заможни хора. Къщите са добре подържани, а дворовете пълни с овошки и други насаждения. Навсякъде някой опънал мрежи да предпази овошките от гарги и посуми. Много череши.

Синет е малко градче с колониални сгради и няколко отворени магазина. Влизам в кръчмата да видя дали Матю Еванс не е седнал да си пийне една, но колкото и да се оглеждам, него го няма. Може би ще се появи по-късно. Заговарвам се с бармана да го питам кое е доброто местно вино, че довечера с моето момиче сме решили да си направим една богата гощавка. Бармана ме зяпа като паднал от небето – абе льохо, как може да не си чувал за  легендарното тасманийско пинò!? Така ли викам, дай тогава една бутилка…

В Хобърт сме по тъмно и преди да се приберем минаваме през онази лодка-ресторант от вчера да си купим малко стриди за нашата специална гощавка. Ми те стридите свършиха, извинява се момичето. Понеже стридите са супер деликатни, извадени от водата те не траят повече от няколко часа, продават ги бързо. В съседния ресторант също свършили. Малко се паникьосвам че няма да намеря стриди и хуквам да бягам към последния си шанс (лъскавия ресторант в другия край на доковете). Там късмет, гледам в леда на витрината се мъдрее самотна  една единствена дузина. Да, но има опашка. Някаква женица чака пред мен. Аз я гледам страшно, напрягайки цялата си умствена сила да и кажа телепатично: ДА НЕ СИ ПОСМЯЛА ДА ГИ ВЗЕМЕШ ТЕЗИ ПОСЛЕДНИ СТРИДИ! Женицата ме гледа учудена – тоя пък кво иска, но не посяга към стридите, а си поръчва някаква пържена риба с картофки. Грабвам стридите и си викам ей че съм страшен, глей какви телепатични сили притежавам.

А-а, нашата гощавка тази вечер: стриди с лимон и някакъв специален за тях сос, пица от италианския ресторант (която никак не е лоша) легендарното тасманийско пинò с оня кашкавал от вчера дето прилича и мирише на бабешки пети. Моето момиче вика, чай сега да ти отворя малко очите и вади бурканче със сладко дето го купила от пазара Саламанка вчера: комбинация на къпини с череши (кирш). Тези три елемента създават някаква неземна химия – пийваш си от легендарното тасманийско пинò, ръбваш късче от твърдия миризлив кашкавал* с малко сладко от къпини/череши и се преместваш на седмото небе… Незабравима вечеря! Докато си пием и хапваме, четем къде се шматка днес малкото момиче в Европа и разбира се нашия кеф се удвоява…

Ама прощавай сега, пак много се разприказвах. Айде утре ще ти разкажа какво стана после в туристическо ни пътуване из Тасмания. Лека нощ приятелю.

*С тасманийското пинò този кашкавал вече не мирише на бабешки пети, а става божествен! Удивително е как се променят ароматите на някои храни когато ги събереш с подходящо вино.

Утре тръгваме към Злива на огньовете.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+