Сълзата на Родригес
От къде ги изровиха тези двама китаристи. Свирят испански мелодии. Ама не са лоши – понякога нацелват точни хармонии. Към края винаги започват едно парче, дето ми напомня за „… жаден взор далече, там дето в гаснещата вечер дъхът на тропика се чувства”. Примесено с много болка и едновремено копнеж.
Никой не се натиска за турнето в Москва. Виж, когато става дума за Прага или Берлин, всеки вади връзките и както може драпа за място. В Москва не само че е тъпо, но и трябва да си нащрек. Московските театрали са безпощадни – тях не можеш да ги впечатлиш току така. Нали са измислили Мейерхолд и Станиславски. От няма какво в Москва пада страшно поркане. Една сутрин едвам отървахме Гецата, мъртвопиян заспал и премръзнал във ваната. Веднъж пък бат Нестор дал на Панчо десет долара и го изпратил да му купи няколко презерватива. Панчо идиота се връща с цял кашон. Ами толкова му дали за десет долара. Макар да е най-великия актьор на България, бат Нестор не се сърди – Панчо е майтапчия, заедно с Гецата играят вентичели и постоянно се чудят каква тъпотия да измислят. Абе, симпатяги. Панчо си умира да натисне Ани (хубавицата на спектакъла). От колко време я мъчи. Веднъж, след една премиерна разпивка Ани му казала, добре де Панчо, айде да мирясаш, само че да си траеш. Той помислил, помислил и казал а-а, то ако после не мога да се похваля… Това го чувам не от голямата уста на Панчо. Казва ми го Ани, докато си подпира главата на корема ми. Ани се смее, а невероятните и гърди трептят със стегнатоста на нейните двадесет години. В такива моменти Москва се понася.
Най-после питам китаристите какво е това дето има едновремено много болка и копнеж. Те се усмихват меланхолично. Това е сълзата на Родригес.