ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: материала публикуван по-долу съдържа нудизъм, употреба на наркотици и алкохол, платен секс, музика от Сан Ремо. Това го прави неподходящ за лица под 18 години, както и за читатели, които се чувстват обидени от подобни неща!
Робинзонза един ден 2
Скъпи читателю/приятелю, прощавай че мълча толкова дълго, забавих се и обещаните ден, два станаха седмица. Нали знаеш как е понякога – слагаш вечер морната глава да спи, в следващия миг часовника започва да звъни за ставане. Сигурен съм, че си имал такъв период.
Продължавам от момента в който влизам да прекося тясната водна ивица деляща ме от полуострова с фара по който вече копнея (фаровете са стара моя страст, където и да се намират). Водата стига до кръста, усещам турболентните движения и осъзнавам колко е студено, но съм тръгнал, няма връщане назад. Вълните ме лашкат, плискат се в раменете ми, аз държа високо раницата. Най-после започва да става по-плитко и излизам на отсрещния бряг. Какъв студ! Страшни конвулсии ме тресат без контрол.
За да се стопля махам всички дрехи да ги цедя колкото мога. Пясъка е студен, но край плажа има от тъмните вулканични скали. Подскачам натам като скакалец, мятам дрехите да съхнат и се пльоскам както съм си по гол задник. Група чайки нагло ми се смеят. Скалите са гряти цял ден от слънцето и с голо тяло върху тях е истинско топлинно блаженство! Докато си лежа щастлив се сещам за иронията че подобно блаженство вероятно изпитва и нежната половинка с всичките водно-масажни процедури на които се подлага сега в нашия spa хотел.
Гледай каква снимка направих. Цвета на същите скали, само че мокри.
Скоро тялото ми спира да трепери и надигам глава да се огледам. То си е остров и като че ли аз съм единствената жива душа на него. Други няма. Какво се притеснявам, че някой ще ме види. Тук мога да ходя гол където си искам. Осъзнавам този факт и ми е странно живо. Представям си че съм корабокрушенец. Какво бих направил първо? Заслон от клони на дърветата? Не. Да запаля огън? Не. Най-важното, решавам е водата за пиене! Дали бих намерил някъде извор? По скалите виждам локви дъждовна вода и се успокоявам че това не е проблем. Храната! Навсякъде миди, раци, птици които не бягат, а съм сигурен, че и риба мога да хвана, така леко с пръстите отдолу, както я хващах някога по камъните край Галата. Става ми гот при мисълта че няма толкова лесно да се затрия и щастливo нахлузвам дрехите. Те не са напълно сухи но са приятно топли.
Тръгвам бодро по една пътека, която предполагам ще ме изведе до фара. Гората ме обхваща, дори по някое време спирам да чувам океана. Пълно е с тези странни австралийски птици. Скоро пътеката излиза на високо от където се виждат заливи с драматични скали. Вече не ми е студено, наслаждавам се на всяка секунда. Островът се оказва по-голям от колкото си мисля.
На едно място виждам blowhole. Тъй като имам цялото време на света, решавам да се спусна по драките да разгледам. Как да го преведа? Не си спомням по черноморието да има такова нещо. Може би край Калиакра? Blowhole е място, където вълните са издълбали широка пещера с по-тесен отвор в горната и част. При по-голямо вълнение от там изригва воден гейзер.
Скоро съм край водата. От тук скалите изглеждат огромни! Сред тях се чувствам като пълзяща мравка. Осъзнавам колко дребен и безпомощен може да бъде човек само малко да мръдне извън илюзорните си елементи на сигурност и комфорт. Усещането е точно като това което изпитваш под Чудните Мостове в Родопите: изумление, смътен страх, странен възторг че си тук, че мърдаш наоколо въпреки очевидния контраст в размерите на нещата. Такива скали! Как да не ги катериш. Качвам се на една от тях, за да щракна въпросната blowhole. За жалост днес времето е тихо и няма никакви гейзери, но снимам въпреки това. Изкачването обратно по драките е далеч по-трудно.
Малко след описаната blowhole достигам до фара. Под него има няколко постройки, вероятно използвани някога от пазачите. Сега няма никой, всичко е заключено. Фара действа на пълна автоматика. Гот ми е че съм единствения човек на земята, в същото време тези заключени врати ми носят усещането за самота. Сякаш съм очаквал отнякъде да изкочи един весел фарджия който да ме покани на топло и да налее по една ракийка. Изведнъж ми се приисква да си говоря с някого. Щракам фара няколко пъти и бързо тръгвам обратно.
Докато се мотая из острова, приливът е напреднал и водата която трябва да пресека на връщане е много по-широка и по-дълбока. Вълните са по-големи. Някой от любезните читатели/приятели вероятно ще си помисли че тук ще ми се случи нещо страшно и непредвидено, но трудността при пресичането на тази вода не е най-интересното в моята история – то следва по-късно (моля продължавай да четеш).
За успокоение на загрижените ще спомена че Веско умее да плува* и някаква вода с малко въли не може да го уплаши (ако ще и да е зима). Тръгвам обратно и скоро дъното изчезва. Започвам да плувам леко на гръб държейки раницата високо над водата. Това изисква енергично ритане с крака. Скоро усещам, че е необходимо да се боря не само с вълните, но и с мощно течение което ме тласка към широкия залив. Краката се измарят и трудно дишам, но все още държа раницата суха. Става ми смешно как Веско ще се удави тук заради една камера (същата с която се фукам на моя аватар). В нея обаче са снимките, които искам да ви покажа. Докато ми е смешно ритам упорито и мисълта за любезния читател ми помага да стигна брега. Раницата е напълно суха!
Този път ми е необходимо да зъзна далеч по-дълго докато се възстановя. Толкова съм скапан, че дори не смъквам дрехите. Наоколо няма топли скали, а се пльоскам на пясъка. Умората, яркото слънце, ширналите се простори наоколо ме замайват както се чувстваш след усилено дишане.
Решавам да се върна през пясъците, сипещи се върху хълма който заобиколих по брега на идване. Някъде там по права линия трябва да е паркинга с колата. Тръгвайки сред меките бабуни в далечината виждам две фигури. Нали ми е самотно още от заключените врати на фара, втурвам се радостен да видя кой се катери по пясъка. Те пълзят нагоре, спират, после един след друг бързо се спускат надолу. Единия силует изглежда по-тънък, светлее, движенията са по-женствени. Осъзнавам че правят сандбординг**, устремяват се и скачат през една пясъчна бабуна.
В дъното на пясъчния сипей се спирам малко да ги погледам. Пясъчна пързалка съм виждал, дори съм опитвал върху дъска по задник (който не вярва да погледне страница 40 в юлския брой на българското списание Одисей), но истински сандбординг виждам за пръв път. При това демонстриран от майстори.
Скоро те ме забелязват, плъзгат се и с тарикатски извивки на дъските спират до мен. А-а-а, викам аз към тях, б-а-с-и к-е-ф-а! и възбудено махам с ръце. Възхищението се е лепнало на лицето ми, те са поласкани и също ми се радват. Може би ги печеля с вида си: изподран от драките край blowhole, все още мокър с посиняли от студа устни, очевидно идващ от приключение. Така Мишел и Джейсън (техните имена) едва ли не ме поемат под закрилата си. Джейсън държи да се включа към техния сандбординг. Само чака да разбере че не съм се опитвал все още. Усещам как възторгът ми на новак го кефи, сякаш той самия преживява всичко отново. Мишел също се смее на безуспешните ми опити. Най-често се мятам като риба на сухо или се суркам по задник. Джейсън обаче е добър учител и скоро, следвайки съветите му успявам да се закрепя върху дъската за цяло спускане.
Едно варненско ефе. Ако не друго, стойката я докарвам.
Пързаляме се, те ме учат на хитри пунтове със завоите, а като се изморим сядаме на топлия пясък и си говорим за глупости. Усещат ме по акцента, но се опитвам да не ги затормозявам с багажите, които като всяко българче влача в главата си. Джейсън се оказва професионален сърфист, обикаля света където има състезания и вълни, а Мишел е мацето, дето го следва. Кой кого следва всъщност не съм сигурен. По-късно ще разбера, че връзката им е по-сложна и Мишел е далеч по-независима.
Допадаме си и не се противя, когато ме канят да пийнем по едно у тях (a quick drink in our place). Живеели наблизо. Аз и Джейсън искаме да продължим с пързалянето, но Мишел е изморена и жадна. Няма как, тръгваме след нея и през шубраците се насочваме към Fingal Bay, селцето съседно на Shoal Bay (където е нашия хотел). Да им говоря че съм оставил колата си на Box Beach ми се струва твърде буржоазно.
Мишел и Джейсън живеят в странна къща. Прилича на запуснато морско бунгало, само дето е два или три пъти по-голямо. Наоколо мързелуват десетки котки (Мишел обичала котки). Цялата сграда е вдигната на стълбове като наколно жилище. Това е заради влагата. Пространството под къщата е работилница пълна със сърфове в различна степен на звършеност. Джейсън проектирва и шлайфа състезателните си сърфове сам. Питам го нещо техническо за сърфовете, но той не отговаря, отбягва въпросите. Усещам, че това е забранена територия и не настоявам.
Горе влизаме в широко помещение без мебели. Навсякъде натрупани възглавници и торби пълни със стереопорени топченца (bean bags), заемащи формата на тялото ти ако се метнеш върху тях. В Oz много ги обичат. Стените са декорирани с аборигенски неща сред които веднага виждам една снимка с интересна тематика. Мишел носи скоч и чаши, трупва ги на земята, а Джейсън свива някакъв фас и ми вика искаш ли джойнт. С риск да унищожа едно приятелство още в зародиш признавам, че не съм опитвал и смятам за сега да отложа този момент, алкохолът като дрога ми е достатъчен. Това изумява моите домакини (в кой свят живее този Веско?). За да се избавя от неловката пауза породена от отказа ми да обясня странния факт, започвам да изучавам снимката, дето забелязах по-рано. Тя е доста голяма, художествена фотография в качествена рамка и представлява голо тяло на страхотна мадама.
Мисля хитро да сменя темата на разговор и комплиментирам тази фотография като предмет на изкуството. Мишел и Джейсън се споглеждат и избухват в смях. Докато се чудя какво толкова смешно казах, Мишел застава до снимката и ме гледа сякаш чака да стопля нещо. Аз съм все още задръстен. Едва след като си маха опашката и си разтърсва косата, осъзнавам че голата мадама на снимката е всъщност Мишел… Колко различно може да изглежда една жена!
Онемявам напълно, само усещам как ушите ми пламват. Мишел го забелязва и врещи от кеф към Джейсън че гледай, Джей, той се изчерви, сякаш кой знае какво станало. Оня също се хили а Мишел бяга в другата стая да донесе албум с нейното портфолио. От страниците на този албум Мишел ми се усмихва в различни степени на разсъблеченост. Виждам я заела предизвикателни пози в които нищо от голотата и не е спестено. Доста от снимките нямат дори претенция за художествена фотография.
Моите добри домакини с наслада следят реакциите ми докато разгръщам албума. Разглеждам и уж се правя на непокис. Научавам че Мишел работи в т.н. adult entertainment industry, моделира за актова фотография, снима се в еротични филми, понякога е елитна компаньонка чрез Мона Лиза (виж връзката по-долу)… Докато ми говорят за тези неща и двамата ми изглеждат спокойни и щастливи, дори имам чувството че Джейсън се забавлява със шока, който се опитвам безуспешно да прикрия. Аз крадешком поглеждам към Мишел. Тя продължава да изглежда напълно обикновена. Гушка се в Джейсън, пафка от неговия джойнт и си пийва разреден скоч. Нормално момиче с нормална работа. Той пък свойски и рови в косата, навива я на пръст, леко дърпа и това очевидно и харесва.
Доста по-късно, часове след като се разделих с новите приятели, вече е тъмно и с нежната половинка отиваме да хапнем в италианския ресторант до хотела. Той адски прилича на българска пицария през лятото на морето. Папрати из ъглите, прашни рибарски мрежи на тавана, лакирани морски звезди и риби меч по стените. Звучат песни от Сан Ремо, ние сладко си надигаме червеното винце, а една хубава закръглена италианка ни носи пицата. Гледам усърдието с което работи това младо момиче и се сещам за Мишел. Вече не изпитвам неудобство, дори не се изчервявам.
Става ми хубаво колко шарен може да бъде този свят и как в него, въпреки глупавите ни предразсъдъци, има място за всички…
*Нали Веско е от Варна.
**Който не знае, сандбординг (sandboarding) е същото като сноубординг само че на пясък. Техниката е същата, дори нямаш нужда от обувки. Пъхаш краката в два меки каиша и си готов.
Връзка към Мона Лиза (само за лица над 18 години):
http://www.monalisamodels.com.au/selezione_sydney.html