Приятели, този постинг е много дълъг, прощавайте. С него експериментирах колко дълго може да се закрепи вниманието на читателя. 🙂
Робинзон за един ден
Нали спестихме малко от ремонта (виж Ремонт). Викам дай малко да разтоварим. Моето момиче сменя работата, започва нещо по-важно, а аз дето оцелях благодарение на Рой и успях до някъде с ремонта в резултат на многобройните съвети които получих от братя Българи (голямо Благодаря нa всички!). Тези два случая обединени заслужават нещо специално. Не е ли по-добре да пестим за Европа, казва загрижена тя. Няма страшно, викам аз до тогава ще спестим от още нещо – сервиза и ремонта на колата например. Ще те заведа на едно хубаво място. Тя затваря очи и тихо мърмори, нали само няма да е на палатка. Не се бой, ще ти хареса, обещавам аз.
Аз имам план. Преди месец бях за нещо отвъд New Castle и виждам малките градчета край брега. Минавайки през Shoal Bay забелязвам нисък хотел, който адски ми напомня за средиземноморието и за Албенга (която се намира на италианската ревиера). Там веднъж имахме чудно пътуване. Минавам край хотела на Shoal Bay и гледам отпред някакви спокойни хора се мотаят без никаква грижа на света. Точно това ми се приисква. Аз трудно помня имена, но Shoal Bay го запомням. Колко му е после да намериш хотелите в такова малко място. Гугъл ми връща няколко хотела и мотела, но първият от тях не може да се сбърка: Shoal Bay Resort and Spa. Снимките и главно цените потвърждават че това е мястото където искам заведа моето момиче. Стискам зъби (не ме питай колко струва) и запазвам най-добрата възможна стая.
Прилича ми на Албенга, от Италианската Ривиера.
Нашата стая е с балкончето в дясно от палмите. Още стискам зъби (не питай колко струва.)
По принцип аз не различавам една степен на лукс от друга. За мен върховния лукс е да има тоалетна и баня с топла вода, но щом нежната половинка е впечатлена значи наистина е пет звезди. Дори и аз го усещам – персонала навсякъде из него те кара с поведението си да се чувстваш по-специален, “като бял човек”. Чак ми става неудобно. Само като видиш как мацето на рецепцията свежда клепачи с думите Sir, welcome to Shoal Bay Resort and Spa! започваш да имаш друго мнение за себе си.
Всичко това бледнее пред гледката, която се разкрива от балкона. По-добре да покажа снимка, думите са излишни.
Сега палмите са в дясно. Тази снимка изглежда измислена, но не е. Има доста цветна светлина грееща от ресторанта до нас и огряваща моста на плажа.
И как без залез.
Ахкаме и охкаме известно време на тази гледка, но скоро коремчето огладнява и решаваме да проверим Nelson Bay, по-голямото градче в района. Тук има яхтен клуб, организирват различни приключения, шофиране из дюните или гледане на китове например (китовете мигрират в момента) и има доста места за хапване с няколко ресторанта за морски специалитети, снабдявани директно от рибарски лодки с техния улов през ноща. Това го видях с очите си предния път.
За вечеря избираме “Rock Lobster Restaurant”. Този който е почти надвесен над водата на залива, като че ли по този начин е по-близо до пресния улов за разлика от другите ресторанти. Всъщност там е най-светло и изглежда най-топло (не забравяй, че тук е зима и ние мръзнем). Rock Lobster Restaurant се оказва едно широко хале почти толкова студено колкото навън.
Сервитьорката, която ни настанява на празна маса вижда че мръзнем и започва да щрака бутоните на един калорифер до нас. Усещам я че само се прави, защото пет минути по-късно калорифера продължава да бъде студен. Аз се боря активно за нашия топлинен комфорт и като едно умно българче оглеждам калорифера. А-ха, кабела му не е включен… Пускам го и ледай после как всички мръзнещи гости на ресторанта ни гледат със завист, а сервитьорките, които постоянно бягат напред назад и нямат нужда от топло ни гледат накриво че открихме малката им хитрост (може би си въобразявам). Както и да е, на нас вече ни е приятно топло.
След като съм решил проблема с топлинния комфорт, вниманието ми се насочва към менюто. В него има всички видове морски специалитети. Тази вечер съм решил най-после да опитам лобстер. Толкова легенди съм чул за неговия вкус. По съмнителен начин обаче цената му липсва от менюто. Там пише питайте сервитьорката. Ами той се мери на грам, казва тя. Сто грама струват $12. Добре де, колко нормално тежи един лобстер? Ами около килограм. Машинката на българчето работи и открива че това е далеч над $100! Повече от сто долара за една порция! Аз мълча напрегнато, а сервитьорката тактично изчаква. Гледам в менюто има речни раци за $34. Това по-бива. Раци за мен и риба уловена днес (catch of the day) за моето момиче, решавам аз. Заедно с виното излиза общо колкото една порция лобстер. Наистина е по-добре! Очевидно лобстера ще остане за друг, още по-специален случай…
Въпреки липсата на лобстер всичко е адски вкусно. Моите раци тънат в пикантен сос, който топя с парчета хляб. Щипките им чупя с една метална скоба изобретена от някой умен специално за целта и после дърпам с пръсти, без да мисля колко съм оклепан. От кога мечтая за такава свобода. Искам Индия, там ядат с пръсти! По някое време карам сервитьорката да донесе чинийка с топли мокри кърпички. С тях чистя пръстите да мога да пипна чашата за вино (цивилизовани сме все пак). Чудна вечер!
И техните притежатели.
* * *
На следващия ден закуската която е включена в цената на стаята означава ново огромно ядене, но преди това, верен на себе си цъфвам към шест да хвана меката утринна светлина на изгряващото слънце. Подхващам кратка разходка по брега пред хотела. На плажа е спокойно и разни чайки чоплят пясъка. Има дори пеликани. Подухва леко студен вятър, свежо и чисто е колкото може да бъде в този свят.
А към края дори пеликан, на който не му дреме че го снимам. Абсолютен тежкар, държи се като господар на брега.
На закуската сме изумени какво огромно количество храна може да погълне човек. В ресторанта има около петдесет души, семейства, влюбени двойки, пенсионери. Всички са доста над нормата, но някак не го забелязват и не са никак притеснени от този факт. Грабят от купчините яйца, бекон, картофки, барен боб, печени наденички, пържени гъби, пърлен домат, дробчета, каши, топено сирене, масло, печени филийки, конфитюр, плодове, компот, сокове от портокал, ябълка, ананас, кисело мляко, кафе, чай, течен шоколад…
Страх ме е да мисля, че не се различаваме особено от тях и се заканвам след тази огромна закуска днес да мина без обяд. Плана е първо да се покатерим на близкия полуостров. Той е доста висок и отгоре се откриват просторни гледки. Освен това преди време е бил военна зона и има някои исторически остатъци. Нагоре води приятна и удобна пътека. Изобщо времето е добро, грее слънце но не е горещо като през лятото, дори подухва хладен вятър. Скоро сме на върха и там разбира се онемяваме от всичко което се вижда наоколо.
От горе виждаме няколко спокойни острова, едно корабче с туристи тръгнали да гледат китовете, а от другата страна широки плажове отделени от ниски планински хребети. Там в далечината гледам един друг полуостров на който се мъдрее морски фар. Нали знаеш как далечните неща те карат да копнееш за тях… Обхваща ме огромното желание да го видя. Решавам че трябва да отида там след обяд. Само не виждам (по-скоро пренебрегвам факта) че полуострова го дели една тънка ивичка вода. Тази ивичка по-късно ще играе важна роля в моята история.
Полуострова/хълма е интересно място. Около войните, че и след това е бил нещо като основното звено на отбранителната система в района. На върха откриваме остатъците на радарната система, а малко по-надоло и няколко от оръдейните площадки с добре илюстрирани табла с военна информация.
След обяд милата решава да се възползва от предлаганите в хотела масажи, водни процедури, тангентори, точкови терапии и т.н. (какво можеш да очакваш), а аз тръгвам на приключение да видя далечния фар по който вече копнея. На излизане от хотела спирам за момент пред чичката, който виси там да осигури туристическа информация. Спирам по-скоро да оправдая неговото присъствие зад гишето. Той е изключително щастлив че има кой да го попита нещо и ми обяснява най-добрия вариант да стигна до там и дори проверява на интернет какво е нивото на прилива. Какъв прилив, викам аз, ще прегазя водата набързо и готово. Той прави пауза, поглежда ме и с бащинска загриженост казва че скоро имало буря и пясъка бил изровен. За късмет точно сега е отлив, може би е проходимо.
Стигам до плажа, най-близък до полуострова. Има паркинг, оставям там колата и започвам да газя пясъка. Адски студено, петите ми замръзват. От тук трябва само да покатеря едни скали и съм там. Въпреки студа на плажа има две групи сърфисти. Тези хора винаги са ме изумявали. Вали гърми, зима лято, ден или нощ техния живот се определя от качеството на вълните. Когато има хубави вълни те са там! За тях нищо друго не е важно.
Откривам, че водата е по-топла от пясъка и започвам да газя в нея. През скалите се движа по-бавно защото са от тези вулканичните, с много остри ръбове. Най-после съм отново на пясъка и по дъгата на следващия плаж стигам до водата деляща ме от полуострова.
Тук това не е тънка ивичка, от тук нещата изглеждат по-сериозни. От двете страни се блъскат ниски вълни и усещам турболентните движения на водата. Следвам обаче плана си, газя смело и държа раницата с апарата високо над главата си. Скоро водата стига до кръста и някои вълни дори плискат раменете ми. Леко губя равновесие, но вървя напред…
Уважаеми читателю/приятелю, прощавай че трябва да приключа за сега. Отново се проточих. Моля погледни пак за продължението до един два дена. Обещавам че ще стане по-интересно.
Вечно твой Веско
Следва: Робинзон за един ден 2