Пътуване до опаловите полета 3

 

Приятелю, това е продължението на Опаловите полета 2. Горещо ти препоръчвам да погледнеш предните две части, за да си в час кои са фермерите Марк и Ник, както и кой е миньорът Иан.

В подземния мотел имам чувството че gsm-a, който съм настроил за седем, започва да вибрира на шкавчето до главата ми почти веднага след като съм си легнал. За миг съм много объркан понеже е тъмно. Бавно осъзнавам, че лежа на легло в една ниша, забита дълбоко под скалата и горе е вече утро. Бързо скачам да се измъкна от тази дупка.

Навън е жестоко свежо и грее ярко слънце. Тръгвам да се огледам, да проверя какви бяха тези странни чинии дето ги видях вчера да светят в камънака. Оказват се експериментална слънчева електростанция, която по едно време захранвала Белите Скали с ток. През 1981 чиниите концентрирвали слънчевите лъчи в термични колектори да произведат пара движеща парен генератор. По-късно вместо парен генератор монтирали слънчеви батерии, но не било ефективно и сега  слънчевата централа не работи.

Обикалям около слънчевите чинии в средата на едно огромно пусто поле и от яркото слънце ме обваща много странно чувство. Мъча се да си го обясня, но досега не съм го преживявал, това усещане за нереалност.

Връщам се към няколкото сгради на селцето да видя дали няма нещо отворено, че да си купя вода преди да поема към Счупения Хълм (Broken Hill). Пъба е затворен, но пред него стърчи един дългуч с дива чорлава коса. Той се опитва да предпази очите си с ръка  от острото слънце, за да види кой шофира към него. Приближавайки осъзнавам, че това е Ник, дето го мислех за местното пиянде, но който в последствие се оказа милионер, фермер от Виктория (виж Опаловите полета 2). Вика айде бе, откога те чакам. Аз го гледам с въпрос – ами нали обяснява той, снощи се разбрахме да ти покажа Белите скали отгоре. Аз продължавам да не стоплям, но Ник се качва свойски в колата и вика карай натам. Потеглям без да питам повече, понеже усещам че с Ник ме чака някакво приключение.

Скоро стигаме миниатюрното летище на селцето. Там има паркирани  три самолета. Край единия от тях се суетят някакви. Веднага познавам скучната група от ресторанта на подземния мотел. Ето този сребърния звяр е моя, сочи Ник и ме дърпа към левия самолет бързо, „че тези както се мотаят, ще заемат пистата до утре“. Аз вече го подозирах, но сега ми става напълно ясно, че Ник се движи из Австралия със самолет, който си пилотира сам. В Белите Скали дошъл с Марк за два дена да се напият едно хубаво по ергенски.

Ник отключва самолета си като автомобил и стриктно минава по всички стъпки да провери отделните възли за управление и контрол, после пали дигателя и вика мятай се. Аз се мятам до него както ми е казано, бързо че да не вземе да се откаже. Двигателя трещи страхотно, не можем да се чуем, но моя пилот ми дава едни дебели слушалки с микрофон, които убиват шума и с които можем да си говорим. Ник изчаква някаква температура да се вдигне и в същото време говори в микрофона координатите си, координатите на предстоящия полет (всичко се записвало в „черната кутия“), после дава газ и самолета започва да се тресе. Както се тресем, така и потегляме към пистата. Излитаме в простора като на шега…

Отгоре светът изглежда различно! Където погледът ти стига, виждаш изгоряла червена земя, разчертана тук там с линии на черен път. С Ник пикираме над градчето няколко пъти и над едно бяло поле с издълбани малки дупчици, сякаш милиони мравки са чоплили повърхността му или пък можеш да си представиш един лунен пейзаж осеян с безброй кратери. Както съм изумен бавно загрявам че това долу са мини, където индивидуални миньори като Иан са ровили за опали. Какъв е моят възторг от всичко това, не мога да ти опиша. Приземяваме се пак така леко, както излетяхме и Ник решително отказва да му платя, дори за горивото. Вика карай ме бързо обратно към пъба, че ожаднях за бира.

Мисля си да оставя Ник при пъба да си пие първата бира, а аз да си поема най-после към Счупения Хълм, но по пътя ни пресреща миньора Иан. Къде хукнахте вика той, нали щях да ви показвам моята мина. С Ник се споглеждаме, понеже и двамата сме забравили за този план, но щом Иан казва, може и да е вярно. Дай само да вземем Марк, казва Ник  и с Иан, който си зарязва трошката насред пътя, се връщаме при пъба.

Марк излиза от там и сякаш не осъзнава къде се намира и къде отива (мамурлия от снощи). Натоварваме се дружно в колата и Иан сочи накъде да карам. Влизаме в издълбаното бяло поле, дето го гледахме преди малко от небето. Отблизо „кратерите“ се извисяват до 5 метра. Често подминаваме някой стар камион или олющен фургон, в който може би някой живее или е живял, но наоколо не се вижда жива душа. Скоро губя представа къде сме, лавираме между „кратерите“ и Иан вика дай да видим един приятел.

Спираме край една голяма дупка, в която се мъдрее грамаден жълт багер. Там е залегнал един много интересен образ с наколенки. Той бил от богатите миньори, щото си имал багер да рови в земята, за разлика от Иан, който ровел с пневматичен копач. За жалост на този интересен чичка не му помня името, но като вижда, че Иан му води някакви, той с охота спира работата си и започва да си лафи с нас. В момента сменял зъбите на багера, че ударил на камък. Интересния чичка ни показва опаловата жила от която изровил няколко опала, които държи в един стъклен буркан (струващи около $75 000) и ни обяснява технологията на неговото миньорство. Много е интересно, но Иан вика айде да ходим.

Дупкате на Иан не се различава особено от стотиците подобни в района. Край нея той пали един генератор, който осигурява ток за светлина и за компресора захранващ пневматичния копач. Освен това над дупката се извисяава нещо като извит кран с електромотор, който дърпа баките пълни с натрошен камък. Ето как „кратерите“ се извисяват до 5 метра. Системата може да се оперира от долу – след като изкопае и вдигне няколко баки, Иан се качва горе и започва да рови в натрошения камък да види дали няма някой опал. Това ми се вижда доста мизерно, но си трая.

Спускаме се (без Марк, който все още дреме) около 10, 15 метра в дупката по няколко вертикални стълби стигащи отделни площадки. На дъното, в различни посоки тръгват няколко ръкава, в зависимост от това накъде е вървяла опаловата жила. Иан ни показва как копае с пневматичния копач, как пълни баките и как ги закача на крана да се изтеглят нагоре. Някои от тунелите са дълги до 20, 30 метра и често се засичат с други по-стари тунели.  Ние с Ник зяпаме, даже аз се пробвам с пневматичния копач и пълня една бака, но за жалост не откривам нито един опал. Иан се смее на моето разочарование, вика  ако съм искал да ми дойде късмета, трябвало да копая така още няколко години. Нас с Ник ни хваща клаустрофобия, решаваме че ни стига вече толкова миньорстване и се катерим горе, където слънцето блести, а Марк все още се поклаща и дреме.

Оставям моите нови приятели, фермерите Ник и Марк с миньора на опали Иан пред пъба на Белите Скали и се насочвам към Счупения Хълм. Миг преди да тръгна виждам очите на Иан, изпълнени с дръзновение от предстоящата вечер, в която фермера милионер и пилот Ник ще черпи всички до забрава – малък празник на края на света.

Приятелю, стана дълго. Нека да спра за да ти разкажа другия път за Счупения Хълм и за Лудия Макс.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+