На Дембито!
За приятелството или как Веско Петров топна задник в океана (за пръв път това лято).
В четвъртък се скатавам от работа, мятам се в колата и запрашвам на север. Имам страхотен план да си намеря някой готин плаж и да се изкъпя. Не че около нас няма плажове, в Sydney плажове да искаш, но там винаги има разни фитнес маниаци, които ме дразнят. Имам нужда от огромен, пуст и самотен плаж!
Причината за това нерационално поведение е стара традиция, която имахме с Дембито, моя верен приятел. С него винаги на 12 април отивахме на централния плаж във Варна и се бухвахме в кристалните (по-скоро ледени) води на Черно море. Така откривахме сезона. Още помня как от студа топките стават на барабонки. Това беше едно от предизвикателствата, които постоянно си измисляхме с него. Вали, гърми, ние сме там – на централния плаж във Варна, да направим първата баня. Помня, че този ден се падаше малко след пролетната ваканция и трябваше да избягаме от училище.
Може би някой се чуди какъв 12 април, като в момента е октомври. Просто обяснение – в OZ всичко е обратно: топло става като се движиш на север, събуждаш се когато в Европа си лягат, лято е когато там е зима и 12 април отговаря на 12 октомври. Така че в момента тук е пролет, слънцето грее, птичките пеят, на душата е леко и т.н. (Аз самия съм все още объркан).
Пролет в Sydney. Разни цветя в квартала
Друго предизвикателство, което си правехме с Дембито, беше кой ще дълдиса по-надълбоко. Плуваме навътре в морето, той се гмурка, вади пясък и го пуска във водата да няма измама. Тогава е мой ред и също вадя шепа пясък от дъното. След двадесетина метра навътре повтаряме процедурата. Става все по-дълбоко и по-трудно. Продължаваме така, докато стигнем до Турция или един от нас се откаже (или удави). Още помня колко страшно ставаше след пет, шест метра дълбочина – мрачно и студено. Там, където вече нищо не се вижда и имаш усещането, че някакво страшно същество те дебне в тъмното. Ужасéн си, но продължаваш да риташ надолу като обречен, потъвайки в бездната, докато най-после пръстите ти докоснат дъното. После те чака безкрайния път нагоре и се чудиш, дали ще успееш. Моя добър приятел Дембито винаги спираше пръв, за което тайно му бях благодарен. Знаех, че аз никога няма да се откажа. Може би той също го знаеше и по този начин благородно ласкаеше самолюбието ми.
Така, че се мятам в колата и хващам Pacific Highway до Hornsby, от където започва Sydney-Newcastle Freeway. В началото трафика е доста тежък, но веднъж стъпал на freeway-a, няма проблем. Профучавам край Brooklyn и стигнам за нула бройки до Newcastle. Там съм се заблял и пропускам единroundabout. Трябва да спра да видя картата. Гледам, малко по-встрани има някакъв национален парк (Barrington Tops National Park) и чета че имало водопад падащ от 400 метра (Gloucester Falls). На такова нещо не мога да устоя и вместо към Seven Miles Beach, където съм се насочил, тръгвам към водопада. Ще отида и ще се върна за нула бройки.
По пътя
Не съм преценил, че пътя е черен, бавен, криволичи, минава през множество поточета и се катери безкрайно нагоре. То било високо близо 2000 метра! Наоколо ферми с коне и крави и големи обли цистерни за вода. След четири часа стигам до паркинга на водопада. От тук има малко за вървене. Докато гледам информационното табло виждам двама млади влюбени се връщат от там. Те ми казват, че е съвсем наблизо. Заедно с това долавям някакви ехидни усмивчици в очите им.
Нищо особено за виждане
Разбирам какви са тези усмивчици едва при водопада. От него не може да се види нищо! Наистина има страхотна гледка към хълмовете наоколо, но водата изчезва някъде в шубраците и се виждат само началните водоскоци, за които не си заслужава. Айде обратно два, три часа зиг, заг надоло. Преди да тръгна обаче, виждам семейство с деца край информационното табло. Казвам им, че е наблизо и усещам че в очите ми се появява ехидна усмивчица.
Към 18 часа пристигам в Gloucester– малко селско градче с няколко мотела и информационен център. Разочарованието от водопада още ми държи и влизам в инфоцентъра да разбера дали до там няма някакъв друг път, стигащ отдолу. Не съм се отказал, решил съм да преспя тук и да го видя сутринта. Уви, няма друг път. Освен това всичко в градчето е ангажирано. Няма къде да се спи. По-добре, защото тук започва да ми писва. Ще карам към Forster, което е на брега. Ако там няма места – айде към Newcastle.
Около Forster
Стигам Forster и в първия мотел на който спирам откривам стая със закуска за $70. Не ми дреме дали е добър – гледам че има басейн в средата, където две, три дебелани се плискат. Аз искам да видя плажа на Forster, който не е лош, достатъчно широк за целта, но вече е тъмно. Това обаче не пречи на двама сърфисти да ловят вълни. Гледам ги известно време и поемам обратно към центъра на градчето. Тук няма много избор за вечеря. Има китайски и италиански ресторанти, но в такова малко градче им нямам доверие (вече съм правил тази грешка). Виж сfish and chips (пържена риба с картофки) няма да сбъркаш – нали това е приноса на британците към световната кухня. Seafood Basket (рибка, каламари, малки октоподчета, няколко пържени миди, няколко едри скариди), биричка и тъп американски филм в мотела, после сън…
На другия ден отивам отново към плажа на Forster.
Плажът на Forster.
На плажа грее прекрасно слънце, но има твърде много хора за целта, с която съм дошъл. Трябва да намеря нещо друго. Насочвам се към Myall Lakes, където има хубави плажове. Докато шофирам, гледам някаква канара в морето. Това е Cape Hawke, висок около 450 метра, от където можеш да видиш всичко. Катеря платформата на върха, и гледам плажовете наоколо. На изток е Тихия океан, на север е Forster с плажа, който вече видях, а на юг е Seven Miles Beach (седем мили = на около 12 километра) но ми се струва, че дори Seven Miles Beach не е подходящ. Твърде малък и от другата му страна има езеро(Wallis Lake). Това по станен начин ме отблъсква и ме кара да продължа нататък.
Отгоре, в посока на часовниковата стрелка: 1. Поглед на север, към Forster 2. Поглед към Seven Miles Beach (дето е дълъг седем мили) 3. Поглед на юго-изток, в тази посока е Нова Зеландия 4. Поглед към… разкрит съм, по пътя качих една сладка стопаджийка и всъщност на това пътешествие не бях съвсем сам.
Нататък гледам, че има интересен морски фар, край който инспектирвам няколко по-малки плажа. Те също не стават – пълни със сърфисти. Горе, на фара ме хваща летен порой, който трае кратко. Успявам да се скрия в еднометровата ниша към заключената вратата. От тук най-после виждам моя плаж. Той се простира в следващите 48 километра.
За да стигна до моя плаж, шофирам през димящо от летния дъжд шосе, заобикалям широко езеро (Myall Lake), минавам през малко градче (Bulahdelah)и след десетина километра хващам ферибот за $4 да прекося част от езерото.
Ферибота се движи на всеки половин час.
Най-после съм на брега. Това е мястото! Където и да погледна виждам само плаж и нищо друго, нито една жива душа, освен няколко чайки! Там опъвам чадъра и сядам да се изкефя на всичко това. Мисля си за Дембито, моя верен приятел. Демби с неговите невероятни и безкрайно нестандартни идеи.
Тогава ми става малко тъжно. Иска ми се Демби да е тук! С него бяхме като братя. Как нещата се променят и всеки поема по различен път. Как след десетина години сме вече чужди и дори не си пишем. Как дори и добрите приятелства свършват и нови започват. Знам, знам че е неминуемо, но въпреки това ми е тъжно…
Разбира се, топвам задник в Тихия океан и дори хващам няколко вълни с мояbody board. По този начин спазвам традицията и оставам верен на приятелството.
Плажът на Веско Петров
Ето тук направих едно видео от това пътуване: