Когато бях малък, баща ми свиреше на цигулка. Аз тихо заставах край заключената врата и го слушах как свири в другата стая. В тези моменти си мислех, че няма по-красиво нещо от неговата музика. Тогава още не знаех, че това е бягството му от действителноста.
Веднъж му казах, че и аз искам да свиря на цигулка. Баща ми ме погледна с уморените си очи – не Веско, свиренето на цигулка ще те направи много тъжен. Тогава искам да свиря на чело, троснато отвърнах аз, понеже бях много обиден. Той отново поклати глава: о-о-о Веско, а чело в никакъв случай, челото направо ще те унищожи, просто забрави за това.
Помня деня, в който баща ми си продаде цигулката…
Той сякаш искаше да ме предпази от нещо. От сълзите вероятно, понеже всеки път след музикалните сеанси очите му бяха зачервени. Подозирах, че докато свири сам в заключената стая, баща ми плаче, но ме беше срам да го питам защо.
Така започнах да усещам красивото като някаква болка, която те обхваща постепенно отвътре.