Малко шофьорно пътешествие 3

Това е продължението на Шофьорно пътешествие 2.

Драги ми читателю, в този постинг няма много снимки,  понеже през цялото време валя дъжд. Няма много снимки, но накрая има едно видео. Продължавам рано сутринта от къмпинга на Хил Енд.

Някъде към 4 се събуждам от нежен шум. Кротък дъждец си румоли по платнището на моята палатка. В този миг съм толкова бодър, че ми минава през ума да скоча и да започна деня си рано, но по някакъв начин съм се завъртял  на другата страна и отново съм подкарал агънцата. Сериозна грешка! Когато се събуждам отново, дъждът не румоли а пука, ще ме отнесе. Вече е 7.30, навън се леят порои и аз се чудя какво да правя. Не мога да чакам дъжда да спре, до Ана Бей има почти 600 километра и като го гледам, времето няма намерение да се оправя.

Ами да – ща не ща нахлузвам якето и хуквам навън да скатавам палатката. Викам си как ли се хилят сега Стийв от Ню Касъл и пенсионерите от алпийската колибка като ме зяпат че се набирам от запотените  прозорчета на техните сухите каравани. Как пък точно това ми хрумна – глей кви социалистически скруполи. Да, мислите ми се халтаят, но тялото ми се движи координирано като една добре смазана машина, щрак, щрак и прибирам всичко за няколко секунди. После в беседката над къмпинга си паля газовото котлонче да кипна една кафеварка кафе и зяпам как дъждът се лее. Баси вкусното кафе, пия си го и се кефя на мисълта колко бързо скатах палатката. Викам си: Ей Веско ама много си печен и се хиля на себе си как се самохваля. Въпреки поройния дъжд, на душата ми е едно ведро. Онези в караваните все още спят.

Както се кефя на кафето изведнъж се сещам, че след Йерандири забравих да си включа gsm-a.  Нали там в буша няма покритие,  да не се хаби батерията. Включвам го сега, гледам в него се мъдреят 18 пропуснати обаждания и множество текстови съобщения с нарастваща степен на тревожност. Обаждам се на моето момиче и успявам да успокоя малко безпочвената паника. Това добре, вече мога спокойно да поема към Ана Бей.

За да стигна до Златната магистрала, трябва да мина през Мъджи на стотина километра. Гармина ми казва да съм се върнел в Софала през черния път по който дойдох вчера, но на излизане от Хил Енд гледам някакво шосе с табела дето казва Мъджи. A! този път от къде изкочи, няма го нито на картата, нито пък Гармина го знае. Тръгвам натам и се оказва че това е един нов чуден път, който се вие през едни тучни гори, по безкрайни зелени хълмове със спретнати малки ферми тук там, крави и коне, покрити с платнища да се пазят от дъжда. Виждаш как някой се грижи. Това ще се окаже най-красивата отсечка от моето малко шофьорно пътешествие. И понеже няма трафик, мога да си карам спокойно че да се изкефя на всичко това.

Дъждът не спира когато влизам в Мъджи, не спира и когато стъпвам на Златната Магистрала, дъждът изобщо няма да спре днес. Абсолютен порой пука неуморно. Магистралата е залята и колата плува меко с 103 км в час. Добре че няма други коли. Сещам се че цялата тази вода ще измие калта от вчера и ми става хубаво дето няма да мия кола като се върна. Празна магистрала, 3 км над допустимата скорост и любимата ми станция Triple J – щастието продължава чак до Мейтлънд (300-400км). В Мейтлънд обаче нещата се променят. От къде изкочиха всичките тези тежки камиони?! Камион до камион с по едно или две огромни ремаркета. Тъкмо тръгнат и пак спрат за следващия светофар. Целия град е блокиран. Ми то тук имало въглищни мини и тези камиони пренасяли въглищата. Не мога да повярвам че тук също е и Hunter Valley, известен туристически и винарски район (виж Ловната долина). Да им се чудиш на акъла защо се занимават с такива грозни неща (миньорство), когато могат да си кютат с туризма.

Този философски въпрос ми помага да преодолея тежките камиони на Мейтлънд и без никакви други драми да пристигна в Ана Бей. Все още е 13.30 часа, имам достатъчно време за малката пясъчна пустиня, но плана да си опъна палатката някъде из пясъците ми се вижда доста нереален, дъжда не само продължава да пука неуморно, но и с добавения силен вятър се забива в очите почти вертикално. Не се отказвам, гледам един къмпинг и ги питам дали имат нещо дето има покрив отгоре. Къмпинга е пълен със семейства пристигнали да празнуват деня на Австралия, но Веско е късметлия – има едно бунгало само за тази вечер ако им дам $70 кеш. Изобщо не се чудя, плащам като поп и бързам да видя малката пустиня.

Най-после! Преди да вляза в пясъка спирам за да спусна гумите. Нали си купих специалните винтили Щаун. Навивам ги на гумите докато се пазя с чадъра от пронизващия дъжд. Те издъхват, но едната ми се струва доста мека, почти на джанта. Гледам налягането и паднало под 10psi. Уж ги настройвах тези винтили на 18psi… Добре че си взех един малък 12v компресор да я напомпя малко.

Тръгвам из пясъка, но не знам къде да карам. Ми ще следвам нечии чужди следи, решавам аз. Да де ама често ги губя, понеже не се вижда добре, тъмно е, дъжда и вятъра блъскат неуморно навън. Двигателя вдига обороти макар да се движа бавно. В същото време сякаш плувам, толкова е меко и ефирно и не спирам. Появява се страх, че ако спра няма да мога да потегля. Абе изобщо голямо шубе, но в същото време голям възторг. Много скоро научавам съветите на Стийв от Ню Касъл на практика. Спирането в пясък е различно и най-добре да се избягва. Въртенето на волана не помага особено (за да завиеш трябва да прецениш отдалеч и да въртиш бавно). Забрави за маневриране в тесни пространства…

Изведнъж изскачам на брега и разбирам какъв е бил смисъла на това пътуване. Пред мен се ширва безкрайния океан. Плажа е равен, пясъка твърд от падналия отлив и там колата се засилва. Шофирането по гладкия пясък обаче скоро ми омръзва, дявола ме кара да се забия отново към дюните, които се извисяват 50м. нагоре. Засилвам се към тях, но скоро колата спира, гумите започват да орат и ме хваща страх да не затъна. Връщам се и избирам малко по-полегато място през което се юркам отново. Колата ръмжи, ръмжи нагоре и най-после стигам най-високата точка. Там вятъра и дъжда са още по-силни, чадъра се мята и преобръща.

Обратно в кабината на колата имам чувството че съм неуязвим. Засилвам се нанякъде по пясъка надолу, после нагоре, после изведнъж усещам че летя във въздуха. Може би е било част от секундата, но ми се струва че е безкрайно преди да се изджаскам със страшна сила. Колата се забива, аз съм в шок и осъзнавам че еднометровите МаксТракс са излетяли от багажника през задните седалки, през предните и са се хакнали в предното стъкло. Как не се спука!

С доста зор се измъквам от тази дупка и продължавам 20, 30 км по пясъка без вече да рискувам. Скоро стигам до тенекиеното градче, където няколко битници са си направили тенекиени колиби и общината не може да ги изгони. Там спирам на едно пясъчно било да позяпам малко, но няма кой знае какво за зяпане, понеже дъжда и вятъра са накарали всички да се скатаят на сухо. Малко по-натам пясъка става доста по-мек и ми се дръпва фъша, но с малко повечко газ стигам до Сигна (Sygna).

За да научиш за Сигна приятелю, ще трябва да цъкнеш Sygna на гугъл. Тогава ще разбереш как дошла голяма буря и как капитана не се вслушал в съветите на бреговата охрана да изнесе кораба си дълбоко в океана, където макар да има големи вълни и силен вятър, няма плитък бряг в който да заседнеш. Дошъл големия прибой и машините на Сигна не били достатъчни да се преборят (добре, че нямало жертви). Сигна заема мястото си като една корабокрошенска забележителност.

Сигна е в края на малката пясъчна пустиня, трябва да се връщам, че вече се стъмнява. Но шило в торба стои ли? Викам дай да се юрна за последно нагоре из дюните. Този път не следвам чужди следи ами режа пясъка за себе си. Пердаша нагоре без да виждам какво следва, чистачките едвам успяват да изхлузят водата лееща се върху предното стъкло. Нагоре и нагоре в една еуфорична слепота.  Някакъв инстинкт обаче ме кара да спра. Пред мен не виждам нищо. Излизам в дъжда да видя по-добре и осъзнавам че пред колата наистина няма нищо. Има дупка, стръмен сипей стигащ до гората 40, 50 м надолу. Лявата гума вече виси. Баси шубето! Но леко, леко назад и се измъквам… Уф, ф, ф!

А, а,а, да знаеш приятелю какъв празник си правя тази вечер в седемдесет доларовото бунгало. Отварям си бутилка Windham Estate’s BIN 555 Shiraz и си препичам малко халуми сирене с люта салата и домат. Страшно си вървят с виното. Вече нямам пилешко, но са ми останали няколко гъби, които също препичам в чисто масло с малко сол, пипер и мащерка. Да си оближеш пръстите.

Ами не остана много приятелю. На другия ден  се прибирам без особени произшествия, освен че някакъв млад шофьор зад мен решил да ме изпреварва. Щото се кефя на пътя, не бързам за никъде и карам колкото казват знаците за скорост. Оня все напира, но няма къде да го пусна че е тясно. Чак на едно кръгово движение с две ленти оня се мята яростно пред мен и с висока скорост изчезва напред. Да де ама няколко километра по-натам виждам бляскащи светлини и неминуемо подминавам рогача спрян от полицията. Чак ми става малко тъжно за него… После съм си в къщи.

Ми това е – моето малко шофьорно пътешествие.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+