Шофьорно пътешествие 2
Това е продължението на Малко шофьорно пътешествие.
Тази сутрин се събуждам в шест от кряъците на птиците в Йерандири. Първата ми работа е да си наготвя една хубава английска закуска, която включва пържени яйца, гъби и бекон, печени филийки, масло и конфитюр с една кафеварка кафе налято в огромна чаша. Времето е малко мрачно, но с това кафе не ми дреме, няколко кенгура ми правят компания. Те спокойно гризат прясна зелена трева на двадесетина метра от мен. Обладан от някаква нова енергия, прибирам палатката и съм готов да изследвам този призрачен град малко по-подробно. Искам да видя порутените къщи и миньорското гробище. В гората наоколо се крият множество изоставени сребърни мини с дълбоки шахти замаскирани от буйната трева. Гледам да не се изхлузя в някоя от тях.
Обикалям квото обикалям и някъде към 10 часа съм готов да поема обратно към Оберон. Отново трябва да мина пътя по който дойдох вчера. 76 км от опасни извивки по ръба на дълбоки пропасти, но този път не бързам и знам какво ме чака. Освен това срещам няколко коли с пичове носещи униформи на служители от Националните паркове (National Parks and Wildlife). Те ме поздравяват сякаш съм стар приятел и вече не се чувствам толкова изоставен в тези пущинаци.
В Оберон наливам гориво до горе (за всеки случай) и подменям стопения вече лед в хладилника с нови 5 кг, че да запазя млякото, пресния пороткалов сок, маслото и пилешкото, дето ми остана от вчера. От тук поемам към Батърст. Преди да тръгна имах много смътен план да стигна Софала през Съни Корнър (Sunny Corner), което е отново труден горски път, но сега осъзнавам, че няма да имам време да видя Софала или Хил Енд и решавам да мина по-бързия път по шосето.
Софала ми напомня за малките селца в Европа, особено като се спуснеш по хълма отгоре и видиш покривите на къщите сред дърветата на малката долина. Веднага имам усещането че съм на село при дядо. В центъра виждам няколко артистични образа, седнали на масата пред пъба да надигат запотени чаши с бира. За миг съм изкушен да се присъединя към тях, но се сещам, че има още да шофирам до Хил Енд и успявам да подтисна това ми изкушение. Софала е готина, там с радост установявам, че улицата рисувана от Драйсдел и Френд си е все същата – същата атмосфера.
Някак си ми е много гот, когато поемам към Хил Енд. Шофирам все по-високо в планината и става все по-хубаво. Малко преди да вляза в Хил Енд виждам големи табели обявяващи някакъв музей. Чай да видя какво има тук. Срещу десет долара влизам в Хистъри Хил Мюзиъм (History Hill Museum), който е много интересен, но изисква повече време. В него научавам как се появява и действа град на златната треска, какъвто е Хил Енд и се пъхам в една истинска златна мина, която се нарича Сън ъф Хоуп Майн (Son of Hope Mine) или в буквален превод – синът на надеждата. В нея за късмет намирам бучка златна руда, която по-късно ще продам в магазина за изкупване на злато за точно $10. Кажи ми приятелю какво е това?
После стигам Хил Енд и в информационния център си вземам карта на градчето да намеря градския къмпинг, в който си опъвам палатката. Там пъхам $7 в едно пликче и го пускам в кутията за самостоятелна регистрация. После гледам за най-доброто място. Тази вечер не съм сам – малко след мен пристига Стийв от Ню Касъл, който вади една сгъваема антена да гледа телевизия и след него някакви двойка пенсионери, които пък разгъват техния караван и го правят да изглежда остър като алпийско бунгало.
Днес съм много по-опитен с палатката – опъвам я точно за 5 минути. Гледам че има още доста докато се стъмни и викам да се поогледам малко из селцето. В Хил Енд има много празни парцели на които някога е имало къщи. Кое го прави интересн обаче е че на всеки парцел има по една табела със снимката на къщата и кратка история за обитателите и. По някакъв начин това го прави много по-интересно. Мога живо да си представя как някога Хил Енд е бил най-големия град във вътрешността на континента. Ами имал е цели 28 пъба, само си представи.
Докато се шматкам в покрайнините гледам една табела сочи към гората обяснявайки, че натам имало останки от града, пътека обикаляща в буша около 5 км (Bald Hill Walking Track). Викам си чай да видя кво има по нея . Тръгвам по пътеката и стигам до ирландското градче (Irish Town), което някога било ирландската махала на Хил Енд. Гледам и не вярвам на очите си – сред развалините на някогашни къщи смесени с австралийските евкалипти щастливо си виреят дръвчета круши и сливи (джанки) от вида дето едно време дядо ми правеше ракия. Те тъкмо са назряли и понеже никой не ги бере, плода им е виснал над тревата. От кога не бях ял истински джанки… Пътеката обикаля в удивителна евкалиптова гора. Терена е фантастичен, еродирал в резултат на хиляди кирки и лопати въртяни някога тук от изпълнени с надежда златотърсачи.
Вече е тъмно, когато се връщам обратно в Хил Енд. За жалост пъба е празен, а така се надявах да срещна някой от местните образи. Не ми остава нищо друго освен да се насоча към градския къмпинг. Там Стийв от Ню Касъл си запалил огън. Спирам за малко при него да си плямпам нещо. Обяснявам му за джанките и как се прави ракия, а той понеже живее близо до Стоктън Бийч ми дава някои ценни съвети за това как се шофира в пясък.
Тази вечер си готвя пилешка чорба (нали ми остана прясно пилешко от вчера). В чорбата нарязвам малко лук, морков, картоф, копър, домат и фиде. После чубричката. Разнася един удивителен аромат, който скоро стига до Стийв от Ню Касъл и двойката пенсионери край алпийското бунгало. Те надигат глави и започват лакомо да душат въздуха към моя лагер. Аз съм невъзмутим, надигам си биричките, кълцам пресен магданоз и за финал го цопвам във вкусната супичка. Един истински шедьовър на моето кулинарно изкуство. Тази вечер съм пак щастлив.
Утре ще шофирам до Ана Бей.
Веско,поздрави!Чакам,а не само аз,продължението…
Здравей romano! Продължението иде много скоро (малко ми пуши главата тези дни)…