Организаторите се чудят как да напълнят залата. Публиката вече рехавее и се чува, че от есента ще свалят спектакъла. Голям успех, нали пет сезона се въртя пълен, но тази вечер май е за последно. Никой не се хаби. Странен цинизъм (сякаш не обичаме хляба си), ни кара да пуснем втора ненаписана линия в характерите си, нещо като спектакъл в спектакъла. Почти Бертолд Брехт. Драмата се превръща в комедия и вместо да мреш от скука, очакваш да видиш какво е измислил другия, за да го покриеш с нещо още по-хамаво.
Идва момента когато падам на колене и с поглед, вперен някъде над главите на публиката изричам великата си реплика: „Господи, защо ме наказваш по този жесток начин… къде си Господи!” До сега винаги следва пауза, в която виждам сълзите на бабичките в тъмното. Колкото повече сълзи, толкова по-голям успех. Този път обаче в отговор на моя драматичен вопъл се чува ясно гласът на Панчо, идващ някъде отгоре: „Тук съм чадо божие, кажи ми мъките си!”. Идиотът се покатерил при ангелчетата и с репликата си от там ме забива в земята. Да се отиграе не е проблем, но как да обясня правдиво че образа ми избухва в смях. Драматичен изблик на изострени нерви, разбира се.
Аз също съм приготвил изненада – четири лъжици сол в чая, който Панчо трябва да изпие на екс след няколко сцени. Дори помощник режисьорката не знае за това. Нямам търпение да му видя физиономията след като я надигне. Панчо е готин, чудя се каква ли ще е следващата му тъпотия…
Краят на сезона е, изморени сме. Всеки мечтае за лятото.