Постинг в розово
Това е продължението на Пантеонът на любовта
Днес ще ходя в Джайпур (Jaipur), градът в който хората обичали да си боядисват къщите в розово. Имам си запазен билет за супер луксозния автобус, който тръгва рано сутринта. Тaка пише в билета – super deluxe bus. Скачам рано и прибирам парцалките в торбата точно за три секунди. Викам си дай да хапна нещо и по уличката стигам до няколко навеса, от където мирише на вкусно. Толкова е рано обаче, че чичката вътре се усмихва извинително – манджата още не е готова. Той тъкмо реже лука и го изсипва в голяма бака сгорещено олио. Сядам за малко да го погледам какво прави и почти веднага едно кльощаво момче пристига с чаша горещ млечен чай, от този дето вече много ми харесва. Аз надигам блажено чашката, а чичката с лука кима разбиращо с чернозъба усмивка.
На автогарата ме очаква малък шок. Ето как изглежда моя супер луксозен автобус, който ще ме отведе в Джайпур.
Става ми весело и си мисля как ли изглеждат обикновените автобуси, които не са “луксозни”. Индийците много обичат да слагат подобни епитети “екстра”, “супер”, “ултра” пред имената на услуги с които искат да привлекат туристите.
Пристигаме в Джайпур без особени произшествия. На едно кръстовище в покрайнините на града автобуса спира и в него се качва някакъв образ, който вика че сме били до тук, да сме слизали. Гледам долу дебнат няколко тъмни характера, които ми приличат на рикшаджии и освен това не всички местни пътници се размърдват. Намирисва ми на гнила работа. Пред мен двойка надути руснаци се връзват и слизат с раниците. Аз се правя на непокис. Оня идва при мен и вика слизай. Слизай ти, викам, аз съм до центъра. Индийците се хилят, оня и той започва да се хили, после се изнася и рейса отново тръгва. Гледам назад руснаците ги обградили. Заслужаваха си, през цялото време се правеха на много важни.
Ето тук ще видиш кадри от улица в Джайпур:
За беда хотела, препоръчан в The Rough guide е пълен. На съседната уличка има друг препоръчан. И той е зает. Обичам спонтанноста да пристигна в град без предварителна резервация и на място да реша проблема с подслон над главата, но в Джайпур губя твърде много време. Освен това, още от първия хотел някакви двама ми се лепват и започват да ме следват по петите, колкото и да им повтарям, да не ми се влачат. Правя се че не ми дреме, но ме хваща шубето, като гледам как си шушнат заговорнически и ми хвърлят мрачни погледи. Сякаш ми кроят някаква изненада. Едва в третия хотел имам успех със стая за 600 рупии. После ще се окаже, че това е най-доброто място до този момент. Пускам си бърз душ, сменям фанелката и излизам да се огледам. Онези двамата навън ги няма, но вместо тях ме хваща един рикшаджия, с който се пазаря малко за предвижването до градския дворец.
А тук пък можеш да видиш кадри от палата в Джайпур (Jaipur Palace):
Махараджата на Джайпур бил хитър и когато англичаните дошли да колонизират Индия, се обявил за техен приятел. Това му помогнало да си запази богатството. Дори в суматохата успял да заграби едно две съседни царства и направил Джайпур столица на провинцията. После обаче англичаните започнали да прибират данъците и потомците му обедняли малко. Наложило се да измислят нови доходи. Ето как днешния махараджа отворил градския си палат за хапльовци като нас, щом искаме да си плащаме. Той все още живее тук, но в неговите покои не ни пускат. Отворена е всъщност малка част от палата, но тя е достатъчна да си глътнеш граматиката.
Навсякъде сред пищните сгради се разкарват усмихнати дворцови служители, издокарани в различни шарени униформи. В началото си викам, а-а, глей кви са готини, но после виждам как тормозят една възрастна туристка да им плаща че ги снимала и ми стават малко антипатични. За да им накажа алчноста, вадя дългия обектив и ги щракам отдалеч. Те ще се спукат от яд, че не могат да ме стигнат.
Изобщо в градския дворец е много гот. От всичко най-много ме кефи възторгът на индийските туристи като видят толкова много злато и рубини, използвани в пищната украса на палата. Западняците не умеят да се радват по този начин. Там, край една златна врата се запознавам с двама компютърни специалисти от Хайдерабад, пристигнали със жените си на екскурзия. А-а, значи вие сте тези дето подбиват цената на бедните западни програмисти, шегувам се аз, но те май не ме разбират (или се правят). После, докато обикалям, зървам един маймуняк, който бяга по зидовете. Щракам прекрасния му червен задник и се смея вътрешно на идеята да го подаря на един скандален блогер. После пък правя малък гаф, като казвам на една мадама, че много ми харесва сарито и. Ами ние сме мюсулмани, срамежливо казва тя, намеквайки, че пищните костюми които тя и нейните приятелки носят се наричат по друг начин (саритата се носят от индуските). Аз се изчервявам от тази проява на нетактичност.
След градския дворец е все още светло и решавам да се пошматкам малко. Без да искам се забивам в пазарната част на стария град, там където продават сарита. В стотиците магазинчета са насядали горди жени с майките, свекървите, приятелките и децата си. Те уверено сочат към хилядите нагънати сарита. Пъргави младежи вадят и разстилат платно след платно, с елегантно широко движение и скорост около две сарита в секунда. Ефирния плат се стеле като бавни есенни листа, а гордите клиентки гледат отегчено, но с остри, концентрирани очи. Аз пък гледам отвън като хипнотизиран.
Без да се усетя става тъмно и съм огладнял. На улицата предлагат разни работи. Някакъв с количка продава пържени шлюпки, по пет, по десет. Пълни ги с бульон от леща и ти ги дава в малка чинийка. При него се струпали доста хора и викам дай да се наредя. Малко тече по пръстите, но се ядва. После пък съм жаден. На едно място по пътя към хотела гледам продават сок. Индийски индивид със страшно криви зъби пъха захарните тръстики по няколко пъти в една старовремска машина с въртящи се метални барабани, като всеки път увеличава пресата, докато тръстиката стане на клечки, а сока и се отече в една чаша. Пия го без предразсъдъци и много ми харесва. После го карам да ми източи още една чаша и давам нови осем рупии на шефа му.
Индиеца с кривите крака в дясно има също и много криви зъби. Главно той бачка, докато шефа му с розовата риза прибира парите. 7 рупии с лед, 8 без лед (щото леда заема място в чашата).
Днес си лягам много щастлив, че видях толкова интересни неща, опитах ново ястие (шлюпките) и за пръв път пих сок от захарна тръстика. Сега свършвам, че съм много изморен. Утре ще видя една крепост и ще се поогледам още малко из розовия град Джайпур.
До утре, приятели.