Продавачът на мляко
Това е продължението на Спомен за близначката
Скъпи приятели, навън грее меко слънце, спокойно е както може да бъде тук през есента. Това е един чуден ден, в който ми хрумна, че е време е да продължа пътешествието си в Индия.
Тръгвам из тесните улички на Агра и скоро забравям за случката в предната част (виж Спомен за близначката). Животът тук кипи като в шарена циганска махала. Едно от нещата, които обичам в непознати страни е да се шматкам незабелязан по местата, където живеят нормалните хора, да се чудя на логиката им на поведение, да зяпам ежедневието.
Ако някой ден хвана златната рибка, трите ми желания ще бъдат способноста да съм невидим когато поискам, да пътувам във времето накъдето поискам и да се предвижвам в пространството с невероятна скорост. Веднага бих отлетял за Париж в началото на двадесети век. В Индия обаче ми се иска само да бъда невидим. Да си незабелязан тук е много трудно. Всеки един от милиардите индийци иска да си говори с теб. Вече успешно различавам търговците от нормалните хора, които са просто любознателни, но след стотина разговора на развален английски, съм толкова изтощен, че започвам да мечтая за необитаем остров.
Доста скоро стигам място, където един прелива млечна течност от едно голямо джезве през цедка. Няколко чички го наблюдават съсредоточено, а майстора с джезвето се мери от метър и двайсет и не капва капчица на земята. Всички си сръбват по малко от стъклени чашки. Намирам място в края на излъсканата пейка и сядам грохнал от умора. Майстора ми се хили с беззъба усмивка, а аз соча че искам една такава чашка. Най-сетне съм попаднал на място, институция за Индия, където се пие чай. Получавам си чашката и става чудо – всички ме оставят на мира. Докато си сръбвам и гледам наоколо, никой не ме тормози. Пиенето на чай тук е свещено.
Отпускам си гърба към стената и изчезвам в сянката от кеф. Сърбам си горещия чай, който в първия момент ми се струва ултра сладък, но понеже е много силен и примесен с мляко, скоро му свикваш. Лесно е да се пристрастиш към такова нещо. Толкова е гот, че си вземам втора чашка. Струва шест рупии. Докато сърбам, усещам върху себе си нечий поглед. Отвъд уличката, седнал зад нисък тезгях, ми се усмихва кльощав младеж. В израза му няма агресивност, той не се опитва да привлече вниманието ми. Просто се усмихва с една лека ирония, сякаш знае някаква мъдрост за миналото и предстоящото. Заинтригуван съм и се надигам към него.
Така срещам Кеша, продавачът на мляко от Агра. Той ми дава чаша айран и започва да говори. Сядам да го слушам. Живее в бетонната клетка/магазин зад него (която е три на три), през една улица е хинду църквата, където ходи редовно, бизнеса му върви, има си мотор, който ми предлага да използвам докато съм в Агра и телевизор, на който постоянно се върти крикет (телевизора се оказва особено стратегическа придобивка). Освен това Кеша си има годеница и сега събирал пари за годеж. Кеша е най-щастливия човек на земята. От неговата история ми става много мило. Докато си говорим за живота и кастите в Индия, две момченца сноват непрекъснато напред, назад. През пет минути изчезват някъде, връщат се и оживено говорят на Кеша нещо. Той ми превежда какво става. Тези деца са му очите и ушите. Чрез тях Кеша научава последните дребни клюки на квартала, окато си виси в магазина и продава кисело мляко на бабичките.
Кеша ми действа готино. Обяснява ми какво правят всичките тези странни хора по улицата и ми разяснява преплетените взаимоотношения между обитателите на града. Агра започва да ми прилича като на село при баба, само с добавка на кастите, които тук сериозно усложняват нещата. Хем е сложно, хем работи по някакъв начин. Всеки си е намерил място под слънцето, колкото и да е малко. Понякога това може да е само кавадратен метър. След Кеша се чувствам адски релаксиран.
По-късно, вече в хотела се качвам на покрива да хапна нещо. Едно момче се набира да ми носи тава панички с различни ястия и множество пачати, плоските хлебчета, нарязан червен лук с лайм и люти чушлета. Хотелиера обеща бира, но бира няма. Бира се намирала с връзки, а тази вечер връзката не проработила. Странно алкохола не ми липсва, както не ми липсва и месо в ястията. Всичко е толкова вкусно, че облизвам с хляб паничките една по една.
Докато си хапвам, гледам този спокоен свят: децата по съседните покриви вдигат ята гълъби във въздуха, пъргави маймунки се гонят по зидовете, а куполите на Тадж Махал трептят в мека светлина, която постепенно изчезва. В сумрака няколко ходжи се надпяват провлачено, но скоро млъкват и става тъмно.
Пантеона на любовта светлее тайнствено в ноща.