В преследване на един мираж
Това е продължението на Джейсалмер
Драги читателю, в този постинг Веско ще преживее едно голямо шубе, както и ще научиш някои подробности от утрешното ежедневие на индийците.
Един от най-ярките образи, които имам в главата си за Индия дойде от стара фотография, на която попаднах докато се подготвях за това пътуване. На снимката се вижда фантастичен град, стърчащ самотен в пустинята. Древна крепостна стена с обли пясъчни кули, странни полуразрушени сгради и прашен път, по който се влачат няколко камили. Видях го и си казах: ето това е мястото, което искам да видя в Индия. Градът от снимката разбира се беше Джейсалмер.
Приятели, нека да ви кажа как една ранна утрин в Джейсалмер се втурнах да търся този мой невъзможен образ.
В последните няколко дена непрекъснато наемам рикши да ме возят до някъде извън Джейсалмер, с надеждата да открия точката, от която е направена старата снимка. В пустинята има няколко хълма като възможни кандидати за това място, но те се изчерпват бързо. Остава ми само една възможност – малко възвишение на изток от града, което внимателно изучавам от покрива на хотел Рай в крепостната стена. Трябва да го запомня добре, понеже до него ще стигна по тъмно – искам да съм там преди изгрев слънце. Ето защо тази сутрин скачам в пет. Излизам през централния вход на крепоста и се движа бързо понеже досадниците, мошениците и търговците, които биха ме спирали след няколко часа все още спят. Нормалните хора вече мърдат в тъмното (но те сякаш никога не спират), а кравите както винаги преживят край купищата боклук.
Вече извън града прекосявам някакво шосе и се пъхам в черен път, който се надявам след около километър да ме отведе до възвишението. Пътя е тъмен и много страшен. От двете страни изведнъж забелязвам силуети на клекнали хора. Това не го очаквам, хваща ме шубе, но не се отказвам. Вървя бързо, почти бягам и крадежком поглеждам дали някой не ме следва. Имам чувството, че клекналите сенки ще ме погнат всеки момент. Натам пътя завива и за да продължа към хълма, трябва да прескоча някаква тел, която се забива в глезените ми. Изпитвам облекчение да се махна от пътя, но отвъд ме чакат ниски бодливи храсти, които дерат гърба и раменете ми и през които трябва да пълзя доста време. Тук поне, мисля си, никой няма да ме гони. Храстите най-после свършват и вече виждам хълма, тъмнеещ в далечината. Пак прескачам бодлива ограда, което ми подсказва, че съм минал нечия територия. Уф, викам си, добре че нямаше някой пазач с пушка да ми гръмне малко английска сол в задника.
Възвишението е доста стръмно. Горе подухва вятър който охлажда плувналата в пот фанелка и ми действа добре. Тръгвам да гледам за подходящи ъгли към крепоста, но изведнъж се сещам, че както стърча на фона на светлеещото небе, всички клекнали злодеи в храстите наблюдават всяка моя стъпка и кроят фатални планове как да ме сгащят. Бързо клякам и аз на метър под хоризонта. Няколко минути в неподвижност обаче ми дават възможност да различа други клекнали сенки наоколо, които една по една се изправят и тръгват нанякъде. Осъзнавам, че съм се набутал в сутрешната тоалетна на тези хора и съответната воня изведнъж ме блъска в носа. Веднага скачам пак на билото, където вятъра издухва миризмите – по-добре да бъда лесна плячка за злодеите. Освен всичко друго, вече започвам да се оглеждам и къде стъпвам, че целия хълм е като минирано поле.
Вече се просветлява. Аз съм замръзнал на едно място (да не стъпя на нещо меко и хлъзгаво), трескаво сменям обективи, скорости и чувствителност. Не, това не е мястото, което търся, но пак е гот. Оглеждам се наоколо. Зад мен тъмнеят куполите на призрачна постройка, между които слънцето тъкмо излиза. Силуетите на няколко птици в небето завършват тази композиция и си викам а-а-а, глей тва! Точно в този момент пред мен изскача млада жена. Тя също ме вижда изведнъж и се стряска. Жената, или по-скоро момичето носи кана с вода, което тук и в този момент значи само едно нещо… Нейното изумление се превръща в гняв, а очите и започват да святкат яростно към мен. Хваща ме голям срам и се отказвам от снимките, които искам да направя. Докато се изнасям бързо от там, следната мисъл минава през главата ми: баси колко хубави могат да бъдат някои индийки, когато са обхванати от ярост.
На връщане към крепоста зяпам дълго как хората се приготвят за предстоящият им ден, как метат пред къщи, как отварят магазинчетата, как децата отиват на училище. Влача се бавно, понеже е много горещо, на няколко пъти спирам за чай, на едно място ми цедят сок от четири портокала за 15 рупии, а после до количка с казан, гледам народа се трупа за едни интересни палачинки. Чевръст, ентусиазиран майстор ги залива с пържен лук и още нещо люто. Чупиш от краищата, топиш в средата и нагъваш с дясната ръка. Удивително вкусно.
Вече с пълно коремче мога да се насладя на луната, която все още виси над крепостната стена на Джейсалмер
В Джейсалмер има няколко стари храма на древна религия, успяла да се запази до днес, понеже вярващите тази религия били богати и умни – постоянно давали пари за отбраната на крепоста. Така, не само града, но и техните къщи, храмове и богатство се запазили. В храмовете можеш да видиш удивителни каменни орнаменти с извити мадами, радващи окото на загорялите мъже в последните 1000 години. Влиза се без да плащаш, но после един корумпиран монах те кара да сложиш десетина (или повече) рупии в една паничка, уж за дарение на храма. Зависи колко ти държат нервите. После тайно го гледам отгоре как си пъха банкнотите в джоба, докато наоколо няма никой. В следващите храмове историята се повтаря. А-а, викам, аз вече сложих сто рупии в първия храм, а поредния корумпиран монах дето ме кара да давам ново дарение ще се спука от яд, че е изтървал такава плячка. Раздразнен от тази комерсиализация, зарязвам храмовете и излизам навън. На едни каменни стълби се маскирвам в дълбоката им сянка да щракам образите, щъкащи наоколо, което за мен е далеч по-интересно занимание.
След храмовете тръгвам към хотела да си ударя един душ, но на едно място спирам да видя малко магазинче, в което свенлив млад човек се привел над ниска маса да драска тънки линийки. Той само се усмихва, без да ме подканя да купя нещо, с което печели доверието ми на клиент. Това е Камал, който цели пет години учил изкуството на индийската миниатюра да рисува традиционни сюжети с изключително фини детайли върху оригинален пергамент. Веднага си допадаме, пием чай и дълго си лафим за класическото индийско изкуство, за сюжетите на изображенията, как се комбинират цветовете в тях. Камал ми обяснява че за него рисуването било като медитация. Няколко часа взиране и драскане върху малкото късче хартия му осигуряват спокойствието и радоста да бъде жив всеки ден. Решавам да го сполетя с още по-добро спокойствие и радост, като купувам три негови миниатюри с животни, символизиращи градовете, през които съм минал до сега: Слон за Джайпур (символ на аристокрацията), кон за Джодпур (символ на гордост и борбеност) и камила за Джейсалмер (символ на романтичната любов). Три миниатюри, представляващи три месеца от неговия труд и радост. Докато си говорим, Камал си драска нещо върху зрънце ориз. После ми дава една голяма лупа. А! – гледам върху зрънцето ориз изписано моето име (виж видеото по-долу).
Както се зверя в лупата, Камал ме гледа замислено. Имаш някакъв проблем, казва той. Къв проблем, викам аз, всичко ми е наред. Мислиш за нещо, което не ти дава мира, клати той по индийски глава, сякаш установява добре известен факт. Да бе, сещам се аз и вадя от джоба си старата снимка да му я покажа – ето това място търся и не мога да го намеря. Той не се чуди дълго, веднага казва някакво име на хълм, а аз го карам да ми го напише, за да покажа на някой рикшаджия да ме вози до там. Камал пак клати глава по индийски и се усмихва тъжно: да, това е мястото приятелю, но снимката е от преди десет години, сега там са настроили разни складове, антени, хотели за туристите. Стария Джейсалмер с неговата екзотична романтика вече го няма…
Джейсалмер! Представи си сградите в полето ги няма, само няколко странни криви постройки, подобни на “надгробните камъни” от първите ми снимки в този постинг, сред които се влачат камили..
Драги ми читателю, екзотичната романтика на Джейсалмер може и да я няма вече (особено за който не умее да я види), но от там имам още истории, които искам да разкажа. Другия път ще ме хванат като един будала да ходя на камилско сафари в пустинята. Представяш ли си. Но преди това ще ти кажа за един уловен момент