Изгубените поколения

Когато баща ми умря, бях погълнат от себе си и не разбрах веднага какво се е случило. Разбирах единствено яроста, която изпитвам към него, това че го мразя заради постояното му мълчание, заради моето постоянно мълчание с него. Не можех да му простя, но какво точно все още не знаех.

Виж тези дрехи, каза жена му, дали нещо няма да ти стане, а аз исках да я блъсна. Имах още дълго да се уча как да спирам гнева си. Сред жалките останки намерих счупен ръчен часовник и няколко книги. Безкраен празник, Мъже без жени, Сбогом на оръжията, Да имаш и да нямаш. Сякаш баща ми бе оставил съобщение от отвъдното.

С времето започнах да го разбирам. Неговата безизходица, моята безизходица. Отнетия му шанс да ми покаже колко е чуден света. Моя отнет шанс да го видя и оценя заедно с него. Да надрасна себе си преди да е станало късно. Да насоча яроста си не към него, а към друго.

Понякога го сънувам. Баща ми е винаги млад и върви уверено по някакъв широк плаж. Виждаш ли Веско смее се той, моите пари ще свършат когато свърши пясъка в морето… Само ако знаеш колко закъсал беше винаги, можеш да оцениш каква шега е това. Открих Хемингуей, казвам му аз, а той ме гледа грейнал сякаш винаги е знаел, че това накрая ще се случи. Толкова е хубаво когато вървя с него в съня си. Когато се събудя, осиротявам наново.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+