Вълшебното листче
Това е продължението на Рилския манастир на Витоша
В този постинг ще стане ясно, че транспортната система на Тайланд работи без грешка, Веско Петров ще започне пътуването си като разглезен турист, но до края ще се почувства като истински пътешественик (какъвто е например Юри Варошанов).
Денят ми започва прекрасно. Ще летя до Банкок, от там ще хвана самолет на Air Phoenix до Мае Сот, градче на границата с Бирма, където пък има камиончета до Ум Панг. Там трябва да съм вечерта. Лесен план и един цял ден ще ми стигне, само дето нямам email отговор от Air Phoenix, макар на страницата им да виждам удобен самолет. Едва в Банкок става ясно, че тази компания е прекратила временно полетите. Леко се паникьосвам. Започвам трескаво да обмислям друг вариант на движение. На картата гледам че най-близкото летище край Мае Сот е в Сукхотай и че двата града са вързани с около 200 км. магистрала. За късмет скоро има и полет… на Siem Reap Air, компанията, чието самолетче щраках с презрение преди няколко постинга. На борда му ми дават някакъв ужасен щрудел, от който в последствие ще ми стане кофти.
Излитаме от Чианг Май. Там се вижда зелената им Витоша. Тази пчела бе много упорита – успя да се закрепи там чак до отлепянето ни от земята.
Летището на Сукхотай е много спретнато. Там ни посреща една мадама в идеално изгладена униформа и с идеално гладко лице и коса. Като я гледам ми хрумва мисълта: как тези мацета успяват да изглеждат толкова свежи в стегнатите униформи, без да се потят в такава задуха! Тя ме пита къде отивам и след като подавам листчето с адреса в Ум Панг, се замисля за момент. После вика някакъв чичка, написва нещо отдолу и му го дава с една бърза тирада на тайландски. Чичката ми прави знак да го последвам. Аз хуквам след него и скоро се качваме е в едно ванче. Излизаме от летището и се плъзгаме край тучни плантации с екзотични растения. Виждат се и доста прилични къщи. Ако в Тайланд има беднотия, тя не е тук.
Летището на Сукхотай е приятно, с градинки и слончета. Ей там в сянката ни чака идеалната мадама.
Полувин час по-късно спираме пред една барака с наредени отпред велосипеди и моя човек ме води към жената, която очевидно върти този бизнес. Той и дава листчето и праска същата словесна тирада, която вече чух на летището. Жената кима усмихнато, а чичката си взема довиждане с мен, но решително отказва двадесетте бата които му подавам.
Жената с колелетата се казва Ой и знае малко английски. Обяснява ми, че след около час и полувина от тук ще мине автобус за Так, от където пък ще хвана автобуса за Мае Сот… Аз я питам какви са тези велосипеди, тя гордо ми обяснява, че ги дава под наем на който иска да разгледа развалините. Така ли, викам, я дай едно колело и аз да ги видя тези развалини. Ой е много щастлива от появата на неочакван клиент, а Веско е щастлив, че има с какво да убие времето до автобуса. На него му дай да гледа развалини. Така, подкарвайки велосипеда, попадам в един невероятен зелен парк, пълен с разрушени храмове и дворци. Това е тайландската Плиска – една от първите им столици.
Адски е горещо, слъцето жули жестоко, но Веско си опъва шарения чадър и бавно върти педалите, наслаждавайки се на въздушното течение около него. Стария Сукхотай ми е страшно интересен, велопедирам си по алеите, току спра да прочета каква е поредната рухнала сграда и да потърся по-добри за щракане ъгли. Почти няма хора, гот е, но един час минава много бързо, след няколко храма е време да се връщам при Ой.
Ой чака заедно с мен на спирката и след пристигането на автобуса, на свой ред подава листчето на шофьора и му плямпа бързо нещо. Той ме поглежда и кима, най-интересния шофьор на автобус който съм виждал – с невероятно дълги за тялото му ръце. Като го гледам как върти волана, не мога да се отърва от усещането за дълги щипки на рак. За късмет автобуса е с климатик и единия час в него ми дава възможност да се съвзема, че в стария Сукхотай малко съм се претоплил.
Ето снимки от стария Сукхотай:
Пристигаме в Так, чиято автогара удивително ми прилича на тази във Варна. Десетки автобуси пристигат или тръгват в различни посоки. Аз съм малко ошашавен, но дългоръкия шофьор ме хваща със щипките си и ме води към някакво невзрачно микробусче. Там процедурата с листчето и тирадата се повтарят. Микробусчето поема към Mae Sot и друса страхотно. Дали изобщо има амортисьори или просто са опрели до дъно, не знам. В него сме се натъпкали поне четири пъти повече хора от неговия капацитет. Едвам дишаме в тясното пространство. Извън Так терена става все по-планински, тук там се виждат странни скали, стърчащи неестествено в гъстата джунгла. На всеки остър завой гумите свирят и се чудя кога най-после ще се люшнем към стръмното дере.
Микробуса за Мае Сот. Моите представи за пространство и капацитет ще бъдат преосмислени.
Мае Сот е адски прашно и понеже съм замаян, ми се вижда пълно с бандити, седящи по двойки и по тройки в сенчести навеси, подобни на складове и натъпкани с всевъзможни бесмислени (за Веско) стоки. В последствие ще разбера, че градчето вирее благодарение на контрабандата през границата с Бирма. Това не е щастливо място, чувствам се подтиснат, имам желание час по-скоро да се махна. В Мае Сот няма автогара. Микробуса спира пред някакъв магазин, в който предлагат сокове и всичките пътници се втурват да утоляват жаждата си. Жегата е непоносима! Шофьора свирка на някакво младо момче, връчва му вълшебното листче и на свой ред му дава указания. Момчето пали една моторетка и ми прави знак да се качвам отзад. С моторетката пердашим доста по прашните улици, докато стигнем една мръсна барака, в която няколко съмнителни типове гледат тайландски бокс по телевизията. Момчето говори с този дето изглежда като техния тартор. Оня не откъсва поглед от екрана, но разбиращо кима с глава, хвърля ми кратък поглед и прибира листчето в джоба си.
Три снимки от Мае Сот. Там не се чувствах свойски и нямах желание да снимам:
Първо спираме да налеем нафта, после спираме на магистралата, където нашия ядосан шофьор зарязва колата в бързата лента, докато той скача през насрещното движение и изчезва в някакъв магазин. През цялото време лелката с очилата мълчи и ми се усмихва извинително. Шофьора се бави дълго. Понеже сме по нагорнище, а ръчната на сонгтаото не държи, започваме да пъплим назад. Лелката с очилата пребледнява, а младата жена отпред пищи. Само Веско запазва саомобладание (точно като Щирлиц), ловко скача и се прехвърля в кабината отпред за да натисне педала на спирачката. Този случай е единственото нещо, което развеселява нашия начумерен шофьор и с това започва да ми харесва. Той изкача от магазина с няколко кутии блажна боя, които стоварва в краката на жената отпред.
Случая със спирачката ме вдъхновява, опитвам се да завържа разговор с лелката отзад. За жалост можем да комуникираме само със жестове. Тя също се опитва да ми обясни нещо и вади личната си карта. На нея единствения англйски надпис е: Um Pang Camp. По-късно ще разбера, че това е цяло селище с карен бежанци от Бирма и че тя живее там.
По магистралата спираме често. Имаме няколко проверки на документи край спуснати бариери – нали се движим в гранична зона. Войници с американски автомати надничат отзад, понякога ми поглеждат паспорта. Спираме също да вземем трима стопаджии, които пътуват известно време и после плащат нещо на шофьора. Има място само за двама от тях, но третия изобщо не се притеснява, хваща се свойски за една метална дръжка и стъпва на степенката отзад. Не му дреме че пердашим с над сто километра в час. После качваме други двама, които приличат на баща и син. Момчето държи пушка и се усмихва адски свенливо. Изумен съм колко са му бели и равни зъбите.
Пак оставаме сами и както си пердашим по магистралата, започва да пука проливен дъжд. Ако си стационарен под шарения чадър, дъжда би бил приятен, но в карусерията на сонгтаото, движещо се с висока скорост, ситуацията се променя. Водата падаща върху кабината отпред се излива върху главите ни, а тази от платнището над нас се завихря и мокри гърбовете ни. Лелката с очилата е подготвена, вади си един дъждобран с качулка, нахлузва го и ми се усмихва щастливо. Аз също тръгвам да си вадя топлата блуза, но се сещам, че я забравих в Банкок… Оставам си по фанелка и много скоро съм мокър до кости. После започвам да треперя мизерно от студ.
След около два часа стигаме селище със стотици бамбукови колиби, накачени по един хълм. Две момчета бягат към сонгтаото, а моята спътничка отзад започва да ги действа. Те послушно разтоварват два чувала с ориз, папая и няколко тикви. Става ясно, че тя е до тук. Лелката с очилата ми казва довиждане и се покланя с усмивка, а на мен ми е тъжно че оставам сам.
Бежански лагер, в който живеят карен, преследвани от режима в Бирма.
Вече е почти тъмно, навлизаме във все по-стръмна планина, в сумрака все още виждам дълбоките пропасти край които се въртим. Шофьорът на сонгтаото е див, реже завоите и ги атакува с висока скорост без да мисли дали там няма някоя крава. Това обаче не е единствения ми належащ проблем, все още мръзна и усещам как очите ми парят – първият признак на motion sickness. Замаян от движението се пльоскам сред чувалите, унасям се за известно време, но много скоро ми става толкова кофти, че се изстрелвам отзад, скачам на степенката върху която висеше оня стопаджия и започвам да драйфам в тъмното. Сонгтаото не спира, мята се по завоите и краката ми губят опора. Започвам да се вея отзад като опашка на хвърчило, а през главата ми минава абсурдната мисъл, че всичко на този свят е много релативно…
Приятели малко ми стана кофти, ще продължа, като си поема въздух…
Следва Ум Панг.