Воалът на младоженката
Bridal Veil Falls
Това е “Воалът на младоженката” (Bridal Veil Falls) край Blackheath, малко градче в Сините планини. Двама млади се оженили и още преди първата им брачна нощ момчето го изпратили на война. Там само до седмица немска бомба го разскъсала на хиляди парченца или може би отровен газ го задушил в далечните кални окопи на Франция (Първата световна война). Като научила за тъжния му край, младата невеста девица не издържала на мъката и както си била с булченската рокля и булото на главата се хвърлила от една двестаметрова скала в планината. На това място потекла вода и нарекли водопада Воалът на младоженката… Това разбира се е фантазия която ми хрумна за секунди като прочетох името на водопада в картата.
Нека обаче да разкажа за това как щракнах тази снимка.
В последно време в Австралия вали, та се къса. Все се надявам най-после да спрат да ни шашкат че запасите от прясна вода намаляли под критична точка. Вали, казват синоптиците и земеделците, ама не където трябва. Докато крайбрежието е в потоп, вътрешността била суха и умирала. Гледам безспирния дъжд и си мисля, че от него водопадите трябва да са пълни. Хм-м, добра фотографска възможност. Така се заражда един план, отварям картата на Сините планини, където знам има хубави водопади и си избирам два от тях, близо един до друг: Bridal Veil Falls, за който вече казах какво ми мина през ума и Govets Leap, по-малкия, за който нищо не ми хрумна.
Сините планини (Blue Mountains) са като хълм – минаваш една стръмнина в началото и после шофираш дълго време без да усещаш че вървиш нагоре. Изобщо не приличат на планина, но щом са над 1000 метра, значи са планина. Добре, че имат каньони еродирани от реките, иначе щяха да бъдат съвсем скучни. Край каньоните става интересно. Там можеш да видиш високи скали, гледки, синева (от евкалиптовото масло на листата) и водопади, когато има вода. Пътеките за вървене обикновенно следват ръба на скалата или се спускат стръмно надолу и после нагоре, ако имаш крака и душа да катериш.
Първо отиваме до Govets Leap. Пътеката е подгизнала и на места се превръща в дълга кална локва. Имаме желание да стигнем до Pulpit Rock, интересна скала над Grose Valley (каньона, където са водопадите), но по някое време пътеката става непроходима. Там се катеря на една каменна площадка да щракна Govets Leap по-добре и издърпвам нежната половинка при мен, да види и тя. Сега като те бутна от тук, викам аз, най-после ще се отърва… Точно казвам тази тъпа шега, някакъв чичка минава по пътеката. Той рязко върти глава към нас, сякаш разбира заплахата която съм изрекъл (говоря на български). Трябват ми няколко секунди да осъзная, че да, чичката разбира какво казвам. Той е спортно облечен в зеленочервен анцуг на който с големи букви пише БЪЛГАРИЯ. Егати шанса, единствения човек, който срещнеш в пущинака на Австралия да се окаже българин! Аз бързо се окопитвам и викам Да живей България! Ехото кънти из целия каньон, но чичката не е особено впечатлен, мрънка нещо под носа си и ускорява крачката сякаш сме чумави.
По-късно се връщаме на Govets Leap Lookout, където аз искам да слезем в каньона под втория водопад Bridal Veil Falls, но тя не иска да се спуска и катери с мен, решава да върви бавно по равното до Blackheath. Аз ще я настигна с колата. Към дъното води не пътека, а по-скоро зигзаговидни стълби занитени към скалата. На места е направо отвесно. Тръгвам чевръсто надолу и тук там спирам да погледна. Вече е късно, слънцето отдавна го няма и осъзнавам, че докато сляза ще стане съвсем тъмно. Как ще щракна снимка да покажа на приятелите съблогъри? Някъде по средата решавам да напусна пътеката (стълбите) за да се преместя в по-добър ъгъл. Там, на широк ръб по скалата се е закрепило петно разстителност – трева, мъх, келяви храсти и някакви дървета. Сто на сто от там водопада се вижда по-добре. То с хеликоптер би било най-добре, ама…
Стъпвам в мъха и затъвам, всичко е толкова подгизнало, краката ми двакат в кал и трева. Все пак бавно напредвам към дърветата. По едно време сякаш се движа по-бързо отколкото вървя. Спирам и пипам тревата, спрямо нея не мърдам, но като че ли продължавам да се движа. Вдигам глава и гледам келявите храсти в ляво тръгнали нагоре. Значи аз заедно с мъха и тревата на които съм стъпил вървим надолу. Сърцето започва да тупти и адреналина скача, нали ръба на скалата никак не е далеч. Ха сега! Ако не направя нещо и аз ще се стана на булченски воал в предстоящата бездна. Сърцето тупти но запазвам хладнокръвие (точно като Щирлиц). Преценявам, че ако тръгна нагоре нямам шанс, по-добре по диагонала и към дърветата. Така и правя, пак се суркам надолу, но и леко в страни. Стигам до дърветата точно навреме. Там земята не мърда. Сядам да се успокоя и правя няколко снимки, поне да има за какво.
После лека полека пълзя нагоре по здравите места и след това с колата настигам моето момиче точно преди да влезе в New IvanhoeHotel, легендарния пъб на Blackheath. Вътре запалили камината, някакъв свири на пианото и е много приятно. Докато аз викам бирата тя отива да поръча нещо за хапване: телешка пържола за мен (rump steak) с картофки и салата, а за нея риба филе в пикантен сос (barramundi) със зеленчуци на пара. Да взема ли и супа (soup of the day). Тя знае, че съм поклонник на чорбата и където отидем по света винаги настоявам да опитам местната супа, бульон или каквото правят. Вземи, казвам, макар да знам че това ще бъде супа от тиква (pumpkin soup). Лишените от кулинарно въображение австралийци друго не знаят, правят само тиквена супа, подобна на гъста каша и то само през зимата. Не мога да ги убедя, че може и другояче.
Тази вечер ми е адски гот, глътката върви дори без компания и докато половинката се върне съм свършил първата бира. Хей, какво правиш, вика тя като вижда че вече съм надигнал втората. Нещо съм жаден, казвам аз. Така си пийваме биричката, зяпаме в огъня и слушаме оня на пианото. А, изведнъж се сеща тя, имало моля ти се кално свлачище точно където бяхме днес, видях по новините. Някакви жертви, питам аз. Ами няма, казва моето момиче. А тогава на здраве, викам аз!
Ето това е историята около тази снимка. Воалът на младоженката е един от хубавите водопади в Сините планини. Жалко че светлината беше малко и всичките ми снимки от този ден изглеждат мъгливи, с убити цветове. Ще трябва да опитам пак, в някое ярко слънчево утро.