Спомних си чевъртъка през август, когато за пръв път видях Елица. Тя приличаше на революционна лезбийка, толкова страшна и корава. Помислих си, че вероятно нямам шанс с нея. Момченца като теб ги хапвам за закуска, каза тя. Нека тогава бъда зкуската ти, казах аз.
Тя се изви като пантера, с този хищен блясък в очите. Обърна глава и ме целуна. Нежно докоснах рамото и, после плъзнах пръсти по гърба и. Елица се разплака. Ти никога няма да ме обичаш, каза тя. Ще те обичам завинаги, казах аз, но дълбоко в душата си знаех, че не казвам истината. Тя прошепна нещо в ухото ми. Нещо което не успях да чуя. Бях истински влюбен в Елица.
Спомням си и петъка през август. Събудих се сам, Елица вече я нямаше. Беше изчезнала като някакъв мимолетен сън. Знаех, че трябва да я намеря, но градът бе студен като зима. Толкова странно по средата на лятото…
Тя ми прошепна нещо, не успях да го чуя и сега вече я нямаше.