Бягството

Когато избягах за пръв път от къщи, нямах кой знае какво въобръжение. Забих се в мазата на моя приятел Митака, защото знаех къде крият ключа. Разгънах някакви кашони и ги настлах по цемента в тъмното. Беше ме страх да паля лампата, за да не се види отвън. Не предполагах, че ще бъде толкова твърдо. През ноща съм замръзнал и без да се усетя съм пропълзял върху въглищата, които се оказаха далеч по-удобни и топли. Това се случи точно на 15 април – в ноща на осмия ми рожден ден.

Втория път бе далеч по-сериозно. Вече имах идеята, че истинското бягство изисква движение. Хванах рейса до последната спирка, после вървях до магистралата и започнах да махам на стоп. Взе ме някакъв зиладжия, който ми се стори много приветлив. Той не спря да говори през цялото време и да ме оглежда по странен начин. Каза ми история за негов приятел, който не вървял по шосетата, защото се страхувал да не го блъсне кола. Иронията била, че приятеля му бил убит от трактор на някакъв черен път.

Не разбрах дали зиладжията е педофил, защото го зарязах неочаквано в Търново – някакъв инстинкт, въпреки обещанията му да ме черпи обяд на ханчето преди Севлиево. Той беше много гневен от внезапното ми решение да не продължа с него до София. А всъщност аз нямах определен план. Просто исках да избягам далеч, където никой няма да ме намери.

Все още не знаех, че от себе си човек не може да избяга никъде.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+